Минко Николов

Живот в дати

1929 г.

Роден на 2 април в Троян.
1948 г.

Завършва гимназия в родния си град.
Отпечатва първите си рецензии и статии във в. „Студентска трибуна”, „Народна младеж”, „Литературен фронт”.
1951 г.

Завършва висше образование – българска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски”.
1954 г.

Защитава дисертация върху творчеството на Христо Смирненски.
1955 г.

Започва работа в редакцията на в. „Литературен фронт”.
1956-1957 г.

Изнася лекции по българска литература в Хумболтовия университет в Берлин. Обогатява познанията си по чуждите литератури. Особено се впечатлява от творчеството на Бертолд Брехт.
1958 г.

Завръща се в България и започва работа в издателство „Български писател”.
Издава книгата си „Христо Смирненски. Литературно-критичен очерк”.
1959 г.

Научен сътрудник в Института за литература на БАН.
Издава книгата си „Павел Вежинов. Литературно-критичен очерк”.
1961 г.

Издава „Кризата в модерния западен роман”.
1962 г.

Старши научен сътрудник в Института за литература на БАН.
1963 г.

Издава „Брехт. Литературен портрет”.
1965 г.

Издава книгата „Антон Страшимиров. Монографичен портрет”.
1966 г.

Самоубива се на 31 декември.
1939 г.

Член е на Съюза на българските писатели. Създаденият през 1959 г. литературен кръжок към читалище „Наука” – Троян го избира за свой патрон и в годините след смъртта му носи неговото име – литературен кръжок „Минко Николов”.

За него

… Един тревожен и търсещ ум, една съвест, един рядко толерантен за литературните нрави характер, един професионално въоръжен литератор, една облагородена и омекотена от културата душа, една личност, която живееше с големите и неразрешени проблеми на българската и съвременната култура, един човек, който преживяваше като лична участ потъмняването и проясняването на нашите надежди за бъдещето на съвременната литература и култура. Той отнесе със себе си мечти за хармония, за обуздаване на тъмните инстинкти от благородния разум, за непомрачавано съревнование на творчески сили, за чистота и доверие в литературните нрави. Той носеше високо просветен ум, който го държеше над дребнавите житейски разпри, неговата фигура вдъхваше навсякъде спокойствие и увереност, дори когато цял отвътре е бил несигурен.

проф. Тончо Жечев
„Творческият подвиг на
литературния критик”, 1968.

… Ерудиран и в нашата, и в чуждата литература, и в литературната теория, и в психологията и социологията, той съчетаваше широтата на знанията с изострен интерес и усет към актуалното, съвременното, към новите търсения. Беше напълно чужд на спокойния, съзерцателски естетизъм. Гореше с проблемите на нашата съвременност и изгоря в техните пожари.
Минко Николов беше такъв, какъвто смяташе, че трябва да бъде критикът: „едновременно принципен и доброжелателен, загрижен другар и строг ценител”.

Устояваше последователно своите убеждения, своите литературни, естетически разбирания, но без пристрастеност и сляпо упорство. Много взискателен към себе си, той внасяше и в колектива дух на взискателност, на недоволство от постигнатото и същевременно – коректност, култура на разискванията и споровете, даваше ни от светлината на своята чиста усмивка, на душевното си благородство.

проф. Стоян Каролев
„Минко Николов”, 1968.

Той гореше в работата си. Изстрадваше я. Затова се залови да изследва най-горещите наши писатели – Христо Смирненски, Антон Страшимиров, Христо Ясенов. За тях написа удивителни монографии. Той беше първият литературен критик, който забеляза Пеньо Пенев.

Минко Колчевски
„Да си спомним за него”
(60 г. от рождението на Минко Николов),
в. „Троянски глас”, № 14, 5 апр. 1989.

Винаги, когато прелистваме летописа на нашия град, се спираме на светлия образ на Минко Николов. Оправданата ни гордост се извисява от това, че той се роди в Троян, в Троян премина босоногото му детство, юношество и младост. В Троян оформи социалното си чувство и се включи с жар и оптимизъм в талвега на литературния ни живот. От Троян той надникна в пъстротата на живота и дълбините на литературните ценности.

Минко Николов е обичан и тачен наш съгражданин. Той гледаше истината право в очите. Неговата мисъл очароваше и му даваше обаянието на мъдрец. Дълбоката му човечност, откровеност и справедливост създадоха неотразимата му притегателна сила.

Мичо Думанов
„С обаянието на мъдрец”,
в. „Троянски глас”, № 15, 12 апр. 1978.

… Смирненски беше първата му любов и първото сериозно занимание. Тогава той беше млад аспирант при Георги Цанев, живееше по студентски квартири, в бита му имаше нещо от поведението на „слънчевото дете” от Ючбунар: малко нехайство, малко бохемство и младежки увлечения. Още при първата среща и разговор открихме много общи неща между нас и това тури началото на приятелство, продължило до смъртта му. Мисля, че го привличаше и огнеструйната поезия на Смирненски като празник на пролетарската улица, празник на бледоликите братя и самата личност на поета – богата, артистична, многоструйна, явила се в епоха на небивал ентусиазъм и небивали надежди, когато бъдещето се беше приближило плътно до настоящето.

В смеха на Смирненски той търсеше и намираше вълшебника, импровизатора, безкрайно находчивия хуморист, който от усмивките и гримасите на живота прави голямо изкуство, който с неговата обикновена чувствителност долавяше всеки фалш, демагогия, спекулация на управляващите и ги жигосваше с фейлетони, подписани с шокиращия псевдоним „Юда добродушни”.

Иван Цветков
„Спомен за Минко Николов”,
в. „Троянски глас”, № 28, 11 юли 1979.

… Минко Николов беше необикновена личност. Той излъчваше благородство, проявяваше мъдра умереност в отношенията си с хората и в писането си, внасяше спокойствие и хармония между нас, проявяваше търпимост, респектираше всички с ерудицията си, със способностите си, с достойното си държане.
…
Минко беше всеотдаен човек, раздаваше се без остатък, изгаряше в творческата си работа и в обществено-културните си задължения, в приятелството си.

Солидно подготвен в областта на българската литература и съвременните западни литератури, Минко Николов работеше упорито, системно, дори педантично добросъвестно. Никога не се осланяше само на таланта си и на вродената си интуиция за художествените ценности, а трупаше огромни познания и по пътя на здравата си последователна логика проверяваше отново и отново естетическите си критерии и вкусове. Ясните му, категорични оценки за литературните факти и явления остават до днес непоклатими. Защото той имаше безпогрешен усет за истинското изкуство. Притежаваше рядка, ценна дарба на литературен историк и критик и изключителна подготовка – имаше всичко, което е необходимо в професията на литературоведа.

Елка Константинова
в. „Троянски глас”, № 15, 10 апр. 1974.

… Всяко литературно явление той оценяваше не само за себе си, а с постоянния стремеж за всеобхватност при неговия анализ. Той не диреше историческа дистанция, нито пък изчакваше да мине време, за да вземе отношение към литературните факти. Той започна с рецензии, за да премине постепенно към литературните портрети, където създаде завършени и силни творби. Той винаги е имал верен поглед към онези явления, които са важните, съществените в живота и в литературата… Минко Николов с вярна ръка очертава както творческата индивидуалност на поета, така и неговото място в литературата. И в перспективите на литературното развитие.

По същия начин подхождаше Минко Николов и към литературното минало. Той разучаваше с добросъвестност и проникновение разнообразния фактически материал, богатството на текстовете, но с обич търсеше образа на твореца.

Ефрем Каранфилов
„Неговият пламък ни топли и днес”,
в. „Троянски глас”, № 15, 12 апр. 1978.

Надарен с творчески сили, в своя кратък живот той даде на нашата литература повече, отколкото позволяваше възрастта. Той бе роден за литературата и тя, предусетила бисерите на неговата душа, му стори път, прие го като свой обичан син. От ранно детство той беше закърмен с любов към литературата от своите родители – изтъкнатите учители Невена и Никола Николови. В духовната среда на семейство Николови се формираше личността на техния син, набираше сили за полет неговият талант.
…
И може би още от ученическите си години Минко формира у себе си ценни качества на своя характер: самодисциплина, системност, целенасоченост – качества, така необходими за по-нататъшната му работа като литературен критик.

Минко бе вече студент в Софийския университет… Беше председател на литературния кръжок. Когато щеше да чете свой доклад, това се очакваше като хубаво събитие от всички студенти. Слушах два негови доклада – за мирогледа на Христо Ботев и за естетическите възгледи на Белински. Втория доклад той прочете пред всички студенти от първи и втори курс. Помня възторжените оценки на проф. Георги Цанев и на проф. Пантелей Зарев за проучванията на Минко, за приносния им характер. Помня, че всички студенти оживено коментираха оригиналния подход на младия литературовед към темата, голямата му ерудиция. Безспорно ние, момчетата от Троян, се радвахме най-много за нашия Минко, за неговия талант.

Минко Дудев
„Незабравимият Минко Николов”,
в. „Троян 21”, № 50, 28 дек. 2006.

От него

Самостоятелно издадени произведения

Христо Смирненски. Литературно-критически очерк. 1958.
Павел Вежинов. Литературно-критически очерк. 1959.
Кризата в модерния западен роман. 1961.
Брехт. Литературен портрет. 1963.
Антон Страшимиров. Монографичен портрет. 1965.
Между мъртвата точка и хуманизма. За някои явления в съвременната западна литература. 1967.
Избрани произведения. Т.1-2. 1968.

Дисертация

Христо Смирненски (науч. ръководител Г. Цанев, рец. Петър Динеков и Ал. Пешев). София, 1955, 317 л. машинопис.

Цитати

… Страшимиров написа много романи, повечето от които хаотични, объркани, естетически недисциплинирани. Но най-хубавия свой роман той не написа. Това е животът му, който представлява изобилие от акции, низ от рискове и лутаници, един постоянен спор с времето и съвременниците. Страшимиров докосна много страни от нашата действителност, залови се с различни и противоположни герои. Повечето от тях са незавършени, нахвърляни грубо, скицирани бегло. Но най-интересният герой във всичките му книги си остана той, авторът.
Произнесем ли името на Вазов, ние мислим за Странджата и Македонски, за чорбаджи Марко и Боримечката. Заговорим ли за Елин Пелин, виждаме Андрешко и дядо Матейко. А когато кажем Страшимиров, мислим за Страшимиров.

Минко Николов
из „Антон Страшимиров. Литературен очерк”,
Избрани творби. Т. 1.,
С., Бълг. писател, 1968, с. 15-16.

Христо Смирненски беше още юноша, когато възторженият му глас зазвуча с тръбните си звуци в нашата лирика. Той е, както на времето го нарече Антон Страшимиров, „слънчево дете” на българската поезия. Необикновеното му дарование можа да разпери платна тъй рано благодарение на попътните ветрове на историята, които му дадоха тласък и посока. При Смирненски се получи щастливо преплитане на лична одареност с благоприятни обществени условия, за което всеки художник би могъл да мечтае. Ще ни възразят, че едва ли един творец би „помечтал” за изтощителните условия на живот и труд, които подкопаха здравето на младия талант и го повалиха преждевременно в гроба. Общественият климат обаче трябва да се разбира много по-широко. Личната мизерия наистина е причина за ранната гибел на поета, тя остави песента му недопята. Но фактът, че Смирненски толкова млад достигна висини на изкуството, ще ни отпраща винаги към преломната епоха, в която той живя и на която стана вдъхновен певец. Епоха на небивали изпитания, но и на небивал ентусиазъм. Епоха, в която революцията бе победила в една шеста част от земното кълбо и настъпваше неудържимо навсякъде.

Минко Николов
из „Христо Смирненски. Литературен очерк.”
Избрани творби. Т. 1.,
С., Бълг. писател, 1968, с. 189.

Стихът на Ламар е приемствено свързан с фолклора на балканския селянин и особено с хайдушките и гурбетчийски песни. Фолклорният елемент не е външен, не стои като орнаментна украса към стиховете. Ламар не го привнася нарочно, за разлика от други поети, които правят преправки на народните песни и ги „обуват в рими” (според духовитото определение на Ат. Далчев). Ламар не пристъпва към народната песенна традиция с предварителна литературна нагласа, с оня рационалистичен метод, въздигнат в норма, който кара някои поети упорито да изучават, стилизират и фризират фолклорното наследство. Той не е автор, който тръгва от отвлечени принципи, за да открие богатствата на фолклора и заключената в тях национална душевност. Той е вътре във фолклорната традиция, свързан е с нея органично и потомствено, от ранна възраст я всмуква в песните, които слуша по празници, на селския площад и у дома, от устата на майка си или в речта на своите съселяни и овчарите по старопланинските мандри. Естественото одеяние на неговите поетически хрумвания е селско и фолклорно, без да има нужда да го заема от сборниците с народни песни и умотворения. Казано фигуративно, за него народното и фолклорното начало е корен, а не шевица.

Минко Николов
из „Ламар”,
Избрани творби. Т. 2.,
С., Бълг. писател, 1968, с. 307.

…Брехт вдъхва сигурност, той стои твърдо върху почвата на своя век и отбива всички пристъпи на една философия на обречените. Знанието на историята го изпълва с увереност, че диалектиката на развитието е по-властна от временните помрачавания върху хоризонта на човечеството. „Тъй както е днес – няма да бъде утре.” „Който още диша – нека не казва: никога.” „Сигурното не е сигурно.” „Победените от днес са победители от утре.”
Брехт спуска мостове към бъдещето. Той кореспондира с дълбоката вътрешна потребност на интелектуалеца да намери значителна обща идея, да изостри своята проницателност и възприеме реалността през оптическите лещи на анализа. Той връща самочувствието, уважението към разума, което е замърсено, подиграно и оплюто от упадъчниците. Всичко това той върши не като евтин агитатор, като казионен оптимист и скоклив ентусиаст, а като мислител, познавач на историята и човека. Един съвременен Сократ, който проверява истината от всички страни, преди да я възприеме твърдо.

Минко Николов
из „Брехт. Литературен портрет”,
Избрани творби. Т. 1.,
С., Бълг. писател, 1968, с. 371.