Личности

07.03.2020

Дянко Дянков

Живот в дати

1925 г.

Роден на 28 февруари в с. Видима (дн. гр. Априлци), махала Гробът.
1932-1936 г.

Получава основно образование в училището в махала Пастуханите, с. Видима.
1942-1944 г.

Отбива военната си служба.
1961-1985 г.

Работи в КММ „Машстрой” – Троян като електротехник.
1974 г.

Участие в Национална изложба на народните художествени занаяти „Орешак’74”.
1976 г.

Участие в Национална изложба на народните художествени занаяти „Орешак ’76”.
1977 г.

Участие в конкурса „Троянски майстор ’77”.
1978 г.

Участие в конкурса „Троянски майстор ’78”.
Участие в Международна изложба на НИНХЗ – Орешак. Отличен с грамота от Комитета за изкуство и култура.
1979 г.

Участие в конкурса „Троянски майстор ’79”. Отличен с диплом и сребърен медал.
1982 г.

Участие в Национална изложба на народните художествени занаяти „Орешак ’82”.
1983 г.

Участие в Национална изложба на народните художествени занаяти „Орешак ’83”. Отличен с трета награда.
1984 г.

Получава майсторско свидетелство за майстор – ножар.
Участие в Международна изложба на НИНХЗ – Орешак. Отличен с втора награда.
1985 г.

Самостоятелна изложба в Пловдив.
Участие в Юбилейна ретроспективна изложба на народните художествени занаяти – Орешак.
1986 г.

Участие в състезание за майстори-ножари в АЕК „Етър”– гр. Габрово.
Самостоятелна изложба в гр. Ловеч.
Самостоятелна изложба в гр. Априлци по повод 110 години от Новоселското въстание – 1876 г.
Участие в Национална изложба на народните художествени занаяти „Орешак ’86”.
1987 г.

На 30 май участва в учредяването на Клуб за история на оръжието в София и Българска федерация на любителите на историческото оръжие.
2005 г.

16 ноември – изложба „Хладно и огнестрелно оръжие” в Регионален исторически музей – Плевен по повод 80-годишнината му.
2006 г.

Участие в изложба „130 години от Априлското въстание” в Регионален исторически музей – Плевен.
Учредител на Национално дружество „Традиция”.
Изложба в Исторически музей – Правец.
2007 г.

4 май – изложба в Национален военноисторически музей – София.
На 20 септември получава удостоверение от Националния военноисторически музей за консултант-реставратор на историческо хладно и огнестрелно оръжие на музея.
Негови експонати участват в изложби в Швейцария, гр. Делхи, Индия и гр. Пекин, Китай.
2008 г.

24 юни – вписан в официалната представителна листа на ЮНЕСКО за нематериално културно наследство по програма „Живи човешки съкровища”. Отличен с плакет и диплом от министъра на културата.
2009 г.

Умира на 4 април след кратко боледуване.

За него

Гледам възлестите му ръце. Да не повярва човек, че тези „чуковини” могат така простичко да извайват, да оживяват непреходното, родено преди столетия в тревожни минути и в кървави схватки с даалии и башибозуци.
– Някакви награди имаш ли, Дянко?
– Нищо не ми трябва! Човек е свободен, когато не го е обхванала алчността. Това от мене го запомни.

Петко Генчев,
„Ножовете на старопланинеца”
в.”Троянски глас”, № 19, 5 май 1976.

Запознах се с Дянко Дянков – оръжейника от кв. Видима на гр. Априлци, в далечната 1987 г.
Снажният около 60 г. балканджия, потомък на славните поборници от Априлското въстание 1876 г. правеше впечатление с гордата си осанка на мъж над 1,80 м., спокоен, изпълнен с достолепие. Беше представен като оръжеен майстор от Задругата на майсторите на народни художествени занаяти към Комитета за култура. В нашите среди бай Дянко беше отдавна познат, защото произведените от него исторически хладни и огнестрелни оръжия, барутници, павурчета и др. са били „гвоздея” на не едно изложение или конкурс на майсторите на Задругата. Беше се наложил като един от малцината уважавани и почитани оръжейни майстори на место и държавно равнище.

Д-р по право Тодор Предов,
в. „Нова зора”, № 19, 15 май 2007.

През 2008 г. Музеят на занаятите в гр. Троян и Народно читалище „Просвета” в гр. Априлци предложи кандидатурата на Дянко Дянков в националната програма „Живите човешки съкровища на България”. Тази програма е разработена в унисон с програмата на ЮНЕСКО за опазване на нематериалното културно наследство и стартира през месец декември 2007 г. Списъкът на кандидатурите ще се подновява на всеки две години. Реализирането й минава през два етапа – регионален и национален. За участие в регионалния етап бяха подадено 165 кандидатури. От тях се излъчиха 25, които бяха прегледани от националната комисия. Първите пет позиции, записани във вечната листа на Живите човешки съкровища на България са за: нестинарството в Югоизточна България; Калуша – старинно обредно танцуване от Северозападна България; Традиционната Василишка сватба от Момин проход и двугласното пеене в Неделино. Единствената индивидуална кандидатура, одобрена от националната комисия, е на Дянко Дянков – майсторът на старинни оръжия от гр. Априлци.

От него

: Дянко Дянков при откриване на изложба в РИМ – Плевен, 2005 г. заедно с кмета на града Найден Зеленогорски и директора на музея Михаил Грънчаров. 16.11.2005.

: Дянко Дянков при откриване на изложба в Националния военноисторически музей – 2007 г. заедно с директора полк. Петко Йотов. 04.05.2007

Галерия

: Дянко Дянков при откриване на изложба в РИМ – Плевен, 2005 г. заедно с кмета на града Найден Зеленогорски и директора на музея Михаил Грънчаров. 16.11.2005.

: Дянко Дянков при откриване на изложба в Националния военноисторически музей – 2007 г. заедно с директора полк. Петко Йотов. 04.05.2007

07.03.2020

Васил Главлешки

Живот в дати

1900 г.

Роден на 24 април в с. Орешак, общ. Троян.
Завършва гимназия в Ловеч.
Висше образование – стоматология.
1929 г.

Защитава докторат по стоматологична хирургия в град Нанси, Франция.
1941 г.

Мобилизиран.
1942 г.

Урежда изложба в Троян.
1967 г.

Умира в Троян.

За него

Широките панорами на Балкана, просторните гори и горските кътове, светлите поляни, струйните потоци, слънчевите реки, дишащите влага долове, върховете, устремено напрегнати нагоре, синьото и дълбоко небе, старите, угледни селски къщи, малките водопади, горските пътеки – всичко това е вдъхновявало и подтиквало към творчество художника Главлешки и той се е стремил да го отрази в картините си. Той се вълнува преди всичко от красивите изгледи и кътове на нашата планинска природа и иска да ги предаде искрено и с любов в картините си, да ги изпише вярно и добросъвестно на платното.
Същественото в работата на художника е неговата скромност, неговата любов към рисувания предмет и неговата искреност. Той не е превзет, не хитрува – рисува вярно, пази се да не внесе измама в картините си.
Защото той съзнава, че е любител в изкуството, който с радост посвещава малкото си свободно време на живописта, без да страда от претенциозността на професионалните рисувачи, но който е искрено и сърдечно привързан към изкуството.
Главлешки е самоук и затова освободен от влиянието на школи и направления – всичко, което дава, е постигнал по свой път и разбиране. Не го блазни суетата на артиста, нито прави спекула от изкуството. И ако излиза с изложба на картините си, то е за да сподели радостта си от своето творчество с радостта на ония, които ще разберат колко любов е вложил в него и за да покаже хубостите на нашия край, които е открил с усета на художник.
Художникът преодолява много трудности, които днес спъват спокойната работа на хората, обикаля нашия край в свободното си време, търси хубави изгледи и интересни кътчета, за да ги улови и предаде на платното. Ако е успял въпреки обстоятелствата, при които работи, да създаде картини за цяла изложба, то се дължи на неговата упоритост, на неговата любов и на неговата вродена сръчност да рисува.
От картините му полъхва свежестта на нашия Балкан, от тях дъха мириса на нашите треви и цветя, от тях вее прохладата на буковите гори и планинските реки и потоци, те ни примамват към природата, под открито небе и на слънчева светлина. С тези качества художникът ни привлича към природата, разкрива ни нейната хубост, показва ни я в нейното разнообразие и ни кара да чувстваме и да мислим по-искрено и по-сърдечно.

Димитър Гимиджийски
из „Изложбата на В. Главлешки”
(слово при откриването й)
в. „Хемус”, № 303 и 304, 8 апр. 1942.

Познанството ни датира още от 1928 г. Двамата с Главлешки обичахме Балкана през целия си живот и бяхме влюбени в природата…
Второто увлечение на Главлешки беше рисуването. Където и да бивахме, освен раницата с подходящо оборудване, той се товареше с палитра, станок, картони, бои и всякакви одежди. Седнехме ли на почивка, той вадеше принадлежностите и почваше да рисува. Не знам колко картини и колко изложби има в Троян, но в което и учреждение да вляза, доскоро виждах негови картини. Дори и в личната ми спалня на стената стои негова картина, правена на Балатонското езеро.

д-р Цанко Мондешки
Пантеон за Троян и троянци. Спомени.
Троян, 2001, с.78.

От него

Картини

: Балкански пейзаж

: Пейзаж

: Изглед от гората

: Старият римски мост при село Бели Осъм

: Цветя

: Нарциси

Галерия

07.03.2020

Стефан Дачев

Живот в дати

1929 г.

Роден на 9 януари в с. Чифлик, общ. Троян.
1951 г.

Завършва Учителски институт в Пловдив.
30 години е учител по рисуване в СХУПИ „Проф. Венко Колев” – Троян и СОУ „Св. Климент Охридски” – Троян.
Участва в многобройни Общи художествени изложби.
Организира четири самостоятелни изложби.
1991 г.

Член на Дружеството на троянските художници.
2008 г.

Умира на 25 май в Троян.

За него

Наистина художникът Стефан Дачев е един от поетите на четката. В живописта му откриваме мекота и благородство, заедно с тях и една сурова и първична красота.

Цветовите стойности на картините му са интересни и деликатни, богати откъм полутонове, притежаващи експресивна сила и заряд. В платната му откриваме полет и вдъхновение, те са един истински апотеоз на майката природа.

Брус Уайтман
„Поетът на четките”
The Poet of Brushes, Independent

Първа и последна любов на художника е природата. В докосването с нея се раждат неговите творчески откровения, изречени с езика на багрите и тоновете. Живописта му се налага със своята естественост и непринуденост, в нея природата е изобразена такава, каквато е. Художникът не се намесва грубо в нейните форми и цветове, не я деформира. От картините му се излъчва красота и хармония, сдържаност и нежна мекота. Това е живопис, в която е отразена скромността на художника, живопис, съответстваща на неговия спокоен и уравновесен темперамент.
…
Платната на Стефан Дачев привличат със своята отворена перспектива, внушават чувство за волност и простор. В своя тематичен спектър те обхващат четирите годишни сезона – от тях се носи зеленият зов на пролетта с разцъфтелите лопуши край река Рогачева и сребърно-лилавият напев на зимата.

Илия Ганчев
„Цветните послания на художника”
(Размисли за изложбата на Стефан Дачев)
в. „Троянски глас”, № 18, 3 май 1989.

От него

Картини от Стефан Дачев

: Есен в Чифлик

: Козята стена

: Рогачев камък

: Пендарите на планината

: Планински букет

: Високо в планината

: Към лоното на планината

: Малкият Юмрук

: Високо в планината

: Поляната

: Сбогом, балкани

: Пролет в Кашка

: Пролет в Рогачева река

: Пролетта настъпва

: Моят пчелин

: Моят пчелин

: Зима в Чифлик

Галерия

: Стефан Дачев със съпругата си, 1984 г.

07.03.2020

Петър Хаджиев

Живот в дати

1905 г.

Роден на 11 юли в с. Орешак, общ. Троян.
1929 г.

Завършва Държавна художествена академия – София при проф. Стефан Иванов.
Учителства в Никопол, Разлог, Берковица, Луковит, Угърчин, Орешак.
1936 г.

Установява се като учител в Троян.
1944 г.

В Троянския манастир проучва и урежда със собствени картини, графика и художествени портрети стаята-скривалище на Васил Левски.
1960 г.

Пенсионира се в Политехническа гимназия „Васил Левски” – Троян.
1969 г.

Награден с орден „Кирил и Методий”, сребърен.
Представя 6 самостоятелни изложби.
Участва в създаването на Музея на занаятите – Троян и музея в Ловеч.
Консултант при изграждането на Панорама „Плевенска епопея 77”.
Изработва архитектурни проекти на паметници.
1990 г.

Умира в Троян.

За него

… Хаджиев бе първият троянски художник, който разработи голяма поредица портрети на местни троянски герои, участници в революционните борби на нашия народ против османското робство. Той се вдъхновява от подвига на портретуваните и картините му, окачени в коридорите на Троянската гимназия, възпитаха не едно поколение средношколци в духа на чистия народен патриотизъм на възрожденците.

Стефан Балевски
„Изложбата на художника Петър Хаджиев”
в. „Троянски глас”, № 45, 8 ноем. 1978.

Хаджиев беше първият троянски художник, който вярно оцени забележителните естетически качества на местните художествени занаяти и написа академично издържан научен труд за троянското грънчарство. Голяма е заслугата му и за създаването на Музея на художествените занаяти и Историческия музей в Троян.
Даренията, които направи Петър Хаджиев, са още една похвална обществена проява, която разкрива личността на художника като гражданин с будно обществено чувство, милеещ за културното издигане на града ни.

Стефан Балевски
„Дарение на наш художник”
в. „Троянски глас”, № 40, 2 окт. 1985.

В неговите картини, реставрации и проучвания се виждат познати обекти, които освен художествени качества имат и документален характер… Неговите картини изобразяват нашите планини, старите къщи на родолюбци, исторически епизоди от Освободителната война, партизанското движение, портрети на възрожденци, Ботеви четници, опълченци или майстори на художествените занаяти.
…
В областта на портрета Хаджиев работи от ранните си години и досега. Той ни оставя много добри творби, в които се чувства умението да намери убедителна прилика и да вдъхне вътрешен живот на моделите. Сред тази поредица портрети, която включва образите на литературния критик Минко Николов, на социолога Иван Хаджийски, на заслужилия майстор Найден Тотев, на съпругата на художника и др., се отделя с живописните си достойнства и психологическа вглъбеност портретът на майката. Синовната обич и привързаност е наситила този образ с емоционално съдържание.

к.ф.н. Дочо Лазаров
„Без да измени на своето естетическо верую”
в. „Троянски глас”, № 49, 4 дек. 1985.

Хаджиев излага пейзажи, композиции, портрети и мъртва природа. Пейзажите му преобладават в изложбата и третират нашата природа, предимно планината, реките и интересни изгледи от града. Планината е подчертана в нейната масивност и приказност – два съществени и характерни белега, които не са избегнали от наблюдателното око на художника. Снежните върхове на нашия Балкан в картините са предадени много добре с техните багрови оттенъци, с тяхната примамваща далечина и с тяхната солидност. А в предните планове се чувства меката линия на нашите предпланини и тяхното разнообразие от гори и ливади, с разпръснати в тях дървета.

Димитър Гимиджийски
„Изложбата на Хаджиев”
в. „Хемус”, № 285, 1 юли 1941.

От него

Картини от Петър Хаджиев

: Иван Хаджийски

: Опълченецът Петър Табаков

: Минко Марковски

: Отрядът на Карцов преминава през Балкана

: Родословно дърво на Папазовски род

: Празната паница

: Майка с детенце

: Жетварки

: Сливобер

: Пейзаж

: Миленча

: Къща в Орешак

: Манастир

Петър Хаджиев - Грънчарството в Троянско

Като сътрудник на Етнографския институт с музей ми бе възложено да проуча развитието на грънчарския занаят в Троян и Троянско. Но да се работи в една област, каквато представят българските народни занаяти, непроучени до сега, е труд твърде отговорен, особено що се отнася до въпроса за миналото на занаятите. Необходимо е изследвачът да разпитва множество стари люде – занаятчии и други, да се справя с местни предания, имена и обичаи, да събира веществени останки, да прави рисунки-реставрации, фото-снимки и др. Така събраният материал, словесен и веществен, подреден и систематизиран, може да представя известен принос към науката. При изследване на грънчарския занаят в гр. Троян и Троянско следвах в общи черти тоя именно метод на работа.
…
… За троянското грънчарство държах да изтъкна самобитното и типичното в занаята, което се е развило на местна почва, както по отношение на материалите, обработката, украсата и на бита на грънчарските работници (майстори, калфи и чираци), така и по отношение на създадения фолклор — легенди, песни, пословици, сравнения и др., възникнали у народа вследствие на употребата на различните грънчарски изделия.
Изказвам благодарност на всички грънчари от Троян и Троянско, които ме подпомогнаха при работата със своя опит и своите знания.

Петър Хаджиев
из Предговор към “Грънчарството в Троянско”.
С., БАН, 1954, 83 с., граф., ил.

: Оригинална конусообразна затворена грънчарска пещ с работника до нея

: Троянски майстор-грънчар

Петър Хаджиев - За сливовата култура

СЛИВОВАТА КУЛТУРА В ТРОЯНСКО, ОТРАЗЕНА В ПОМИНЪКА И БИТА НА НАСЕЛЕНИЕТО
(Историко-етнографска студия)

„Нека ми бъде позволено да се представя:
Имам висше художествено, педагогическо и военно образование. Роден съм и отрасъл в селско семейство, където култа към земята, домашните животни и овощните дървета беше издигнат до реален пиетет. Още от малък опознах селския труд, особено труда, свързан с овощните дървета, най-вече със сливата, защото хората от Троянския край се препитаваха най-вече от сливовия плод – като храна и суровина за производството на сливова ракия, част от която консумираха по повод на различни битови случаи, а другата я продаваха на търговци и кръчмари и вземаха значителни суми (според селските мащаби) и от тази продажба осигуряваха издръжката на семейството и осигуряваха децата си да се учат, не рядко и висше образование.
…
В настоящия мой скромен труд съм се стремил да опиша лични впечатления, спомени и преживявания като селски син и труженик във всички процеси на сливарството, което беше основен доход преди 9.ІХ.1944 г., но съм се стремил да се вслушвам в съжденията и разговорите на троянеца как мисли и разсъждава по много въпроси не само по овощарството, но и по други проблеми, които го вълнуват. Така че до известна степен тази ми студия има и социологически характер.
И друго. По всички въпроси, за които се изискваше по-висока компетентност, съм се сондирал и с агрономи-специалисти.
Ще обърна внимание и на следното: студията се придружава с повече от 50 рисунки с туш – повечето от тях са рисувани от натура и имат документален битов характер. За фотоснимките, които прилагам, мога да кажа същото. И те разкриват една страница от бита и отношенията между акцизните власти, търговците и самия селянин-производител на сливи – бит, който вече е история от нашия Троянски край.
До голяма степен всичко, което е описано в тази студия, е минало – отношенията между хората, нравите, обичаите и словесния фолклор. А това придава на същата историко-етнографски облик. Да се надявам, че изложението (текст и рисунки, и фотоснимки) ще заинтересува любознателния читател.”

ПЕТЪР ХАДЖИЕВ

: Стопанинът нагласява каца под навес за слагане сливи за варене на ракия. Вместимост: 600–800–900 литра.

: Стар бакърен казан (троянски бакърен казан). Виждат се: казанът, капакът, казанската футия и казанската лула, която минава през футията. Долу вляво е белият медник, в който се втича прясната ракия. Обикновено този казан има вместимост от 120 – 150 – 200 литра.

: Грънчарски казан – казан, капак и лула все грънчарска направа и материал. (Тази рисунка е направена от натура в Троянския музей.)

: Бакърен казан с грънчарски капак и грънчарска лула. Този казан вече не се среща в Троянско. Той е употребяван в по-далечното минало.

: Бакърен казан с дървен капак (от орехово дебело дърво). Лулата е грънчарска, която се охлажда от струя вода, изтичаща от дървен улей (лакомица). Такъв казан, по разказа на стари хора, от деди и прадеди е имало в с. Голяма Желязна, Лесидрен, Съево и др.

: В Троянско се срещат и варианти на габровския казан с крива лула и охладител. За печелене на топлина казаните са вградени в тухлена пещ. Някои имат и страничен кран за изпускане на изврялата каша в чебур.

: В Троянско се срещат и варианти на габровския казан с крива лула и охладител. За печелене на топлина казаните са вградени в тухлена пещ. Някои имат и страничен кран за изпускане на изврялата каша в чебур.

: Бъчва (буре, бъдне, бъдън) за съхраняване на ракия. Материал: дъб, черница, бук. Вместимост средно: 200 – 300 л., а има и по-големи: 500 – 600 – 800 литра. Бъднето е сложено на специални подложки, за да се предпази от влагата. Стопанинът го подготвя за пълнене с ракия

По своята същност трудът на Петър Хаджиев „Сливовата култура в Троянско, отразена в поминъка и бита на населението” представлява цялостно изследване на въпроса за сливовата култура в Троянския край. Авторът предлага кратки исторически данни за овощарството в България и в частност в Троян и Троянско; за троянската синя слива – засяване и грижи за сливовите дървета, начин за познаване зрелостта на сливите, бране и употреба. Подробно разглежда сливовия плод като храна на населението – методите за сушене на зрелите сливи, варене на маджун, сладко от сливи и мармалад, правене на сливов пестил, варене на сливова ракия. Специално внимание отделя на уредите и съдовете, които се ползват при производството и консумацията на ракията, на търговията с нея, на държавните закони и разпоредби за спиртните питиета, борбата срещу болестите и вредителите на сливовата култура, въздържателното движение в Троян и фолклора, свързан със синята слива и сливовата ракия.
Към текста са приложени 45 рисунки с туш и 5 фотоснимки с обяснителен текст към тях.
Копие на изследването се пази в библиотеката на Музея на народните художествени занаяти и приложните изкуства – Троян.

Галерия

: Петър Хаджиев

: Петър Хаджиев

: С проф. Иван Унджиев, Петко Топалов, Стефан Андрейчин и проф. Генчо Пирьов

: Петър Хаджиев пред платното

: В изложбената зала

: В изложбената зала

: …на 80 години…

07.03.2020

Пенчо Балкански

Живот в дати

1908 г.

Роден в троянското село Ломец.
1923 г.

Отива в София, където започва да се занимава с фотография.
Първа фотографска изложба в галерията на „Родно изкуство”. Отваря врати фото „Луна”.
1936 г.

Изложби във Виена.
1939 г.

6-та самостоятелна изложба.
1948 г.

Изложба с Вяра Янсен и Елена Панева в галерията на бул. „Цар Освободител” 14 в София.
50-те г.

Започват търсения в областта на монотипията. Рисува в село Богдан.
1958 г.

Изложба в галерията на ул. „Раковски” 125.
1963-1968 г.

Изложби във Виена, Троян, Карлово, София.
1974 г.

Изложба в Париж.
1978 г.

Самостоятелна изложба в галерията на „Раковски” 125.
80-те г.

Търсения в областта на живописта.
1983 г.

Юбилейна изложба в залите на ул. „Шипка” 6.
1985 г.

На 1 декември в София завършва житейския път на художника.

За него

Навсякъде той е с България, понесъл в душата си онова „най-хубаво село в света”. С баирите и мерата, с нивите, лиснати със сочно зеленило напролет и мека охра наесен. С хората довчерашни аргати, еретици и бунтари, влели се в пълноводието на разкрепостеното ни битие.
В неговите картини и литографии присъствието на България не е гол пейзаж, нито пък мъртва етнография. То е във вековечните корени на духа, в битките за свобода, в премъдростта на труда, в багрите и ритъма на обновената ни земя.

Ганко Цанов

Балкански рисува с пламенни цветове. Неговият произход от Сезан е явно видим в по-ранните картини, които са изградени от цветове. Тогава обаче той се обръща към своя национален фолклор и линията печели все повече значение в неговите картини, превръща се в черно очертание на гладка цветна повърхност и този начин на рисуване ни осигурява радостни, добре построени и в блестящи цветове греещи картини от живота на България. Един художник, който разбира да общува с цветове, но също и да рисува с тях.

из отзив във “Neues Osterreich”
по повод изложба във Виена
на Пенчо Балкански – 1963

Но… това не са снимки! Това са просто живи, изразителни, приказващи образи. Този майстор е успял да улови с обектива на апарата си най-характерното, най-типичното, най-изразителното!

в. „Народна трибуна”, 1933 г.
по повод първата фотоизложба на Пенчо Балкански

В тези снимки виждаме постиженията на модерната българска фотография. Пенчо Балкански е фотограф-художник. Той изучава своите обекти, избира отсечката и моментите, подчертава характера.

оценка на пловдивския художник Цанко Лавренов
по повод фотографска изложба на Пенчо Балкански, 1935 г.

От него

Картини от Пенчо Балкански

: Васил Левски в Троян

: Връбница

: Възрожденка

: Генерал Карцов в Троян

: Захарий Зограф в Троянския манастир

: Майстори на траптихи

: Моето село

: На чардака

: Сватба в Троян

: Созопол

: Троянска сватба

: Троянският зограф Пенчо х. Найденов

: Троянският манастир с кулата

: Пенчо Балкански

Моите литографии са с различна тематика, но характерното за тях е, че са подчинени на живото усещане. Търся колорит, близък до националната гама, с която са ме възпитали българските майки. Ако нямах сърдечен допир със земята ни и отношение към нея и към хората, едва ли щеше да се появи това богатство.

Аз мога да се развълнувам от едни вълнени чорапи, изплетени от българка, и от тях да композирам цветовете.

Когато чуя гласа на Осъма, не мога да не се развълнувам, да не се сетя за моето детство. Защото шумът на Осъма е гласът на моето детство.

Пенка Петрова,
„Всичко в картините му е българско”
в. „Троянски глас”, № 17, 26 апр. 1978.

Галерия

: „Два свята” – майката и съпругата на Пенчо Балкански, 1937 г.

: Фото студио „Луна”, интериор

: Фото студио „Луна”, интериор

: Пенчо Балкански и Роза Балканска, 30-те години на ХХ век

: Пенчо Балкански със сина си Александър при завършване на Академията

: Пенчо Балкански, Р. Балканска, Ал. Балкански (в средата) и Тодор Балкански (бебе)

: С Найден Петков в Ловеч, 1980 г.

07.03.2020

Минко Николов

Живот в дати

1929 г.

Роден на 2 април в Троян.
1948 г.

Завършва гимназия в родния си град.
Отпечатва първите си рецензии и статии във в. „Студентска трибуна”, „Народна младеж”, „Литературен фронт”.
1951 г.

Завършва висше образование – българска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски”.
1954 г.

Защитава дисертация върху творчеството на Христо Смирненски.
1955 г.

Започва работа в редакцията на в. „Литературен фронт”.
1956-1957 г.

Изнася лекции по българска литература в Хумболтовия университет в Берлин. Обогатява познанията си по чуждите литератури. Особено се впечатлява от творчеството на Бертолд Брехт.
1958 г.

Завръща се в България и започва работа в издателство „Български писател”.
Издава книгата си „Христо Смирненски. Литературно-критичен очерк”.
1959 г.

Научен сътрудник в Института за литература на БАН.
Издава книгата си „Павел Вежинов. Литературно-критичен очерк”.
1961 г.

Издава „Кризата в модерния западен роман”.
1962 г.

Старши научен сътрудник в Института за литература на БАН.
1963 г.

Издава „Брехт. Литературен портрет”.
1965 г.

Издава книгата „Антон Страшимиров. Монографичен портрет”.
1966 г.

Самоубива се на 31 декември.
1939 г.

Член е на Съюза на българските писатели. Създаденият през 1959 г. литературен кръжок към читалище „Наука” – Троян го избира за свой патрон и в годините след смъртта му носи неговото име – литературен кръжок „Минко Николов”.

За него

… Един тревожен и търсещ ум, една съвест, един рядко толерантен за литературните нрави характер, един професионално въоръжен литератор, една облагородена и омекотена от културата душа, една личност, която живееше с големите и неразрешени проблеми на българската и съвременната култура, един човек, който преживяваше като лична участ потъмняването и проясняването на нашите надежди за бъдещето на съвременната литература и култура. Той отнесе със себе си мечти за хармония, за обуздаване на тъмните инстинкти от благородния разум, за непомрачавано съревнование на творчески сили, за чистота и доверие в литературните нрави. Той носеше високо просветен ум, който го държеше над дребнавите житейски разпри, неговата фигура вдъхваше навсякъде спокойствие и увереност, дори когато цял отвътре е бил несигурен.

проф. Тончо Жечев
„Творческият подвиг на
литературния критик”, 1968.

… Ерудиран и в нашата, и в чуждата литература, и в литературната теория, и в психологията и социологията, той съчетаваше широтата на знанията с изострен интерес и усет към актуалното, съвременното, към новите търсения. Беше напълно чужд на спокойния, съзерцателски естетизъм. Гореше с проблемите на нашата съвременност и изгоря в техните пожари.
Минко Николов беше такъв, какъвто смяташе, че трябва да бъде критикът: „едновременно принципен и доброжелателен, загрижен другар и строг ценител”.

Устояваше последователно своите убеждения, своите литературни, естетически разбирания, но без пристрастеност и сляпо упорство. Много взискателен към себе си, той внасяше и в колектива дух на взискателност, на недоволство от постигнатото и същевременно – коректност, култура на разискванията и споровете, даваше ни от светлината на своята чиста усмивка, на душевното си благородство.

проф. Стоян Каролев
„Минко Николов”, 1968.

Той гореше в работата си. Изстрадваше я. Затова се залови да изследва най-горещите наши писатели – Христо Смирненски, Антон Страшимиров, Христо Ясенов. За тях написа удивителни монографии. Той беше първият литературен критик, който забеляза Пеньо Пенев.

Минко Колчевски
„Да си спомним за него”
(60 г. от рождението на Минко Николов),
в. „Троянски глас”, № 14, 5 апр. 1989.

Винаги, когато прелистваме летописа на нашия град, се спираме на светлия образ на Минко Николов. Оправданата ни гордост се извисява от това, че той се роди в Троян, в Троян премина босоногото му детство, юношество и младост. В Троян оформи социалното си чувство и се включи с жар и оптимизъм в талвега на литературния ни живот. От Троян той надникна в пъстротата на живота и дълбините на литературните ценности.

Минко Николов е обичан и тачен наш съгражданин. Той гледаше истината право в очите. Неговата мисъл очароваше и му даваше обаянието на мъдрец. Дълбоката му човечност, откровеност и справедливост създадоха неотразимата му притегателна сила.

Мичо Думанов
„С обаянието на мъдрец”,
в. „Троянски глас”, № 15, 12 апр. 1978.

… Смирненски беше първата му любов и първото сериозно занимание. Тогава той беше млад аспирант при Георги Цанев, живееше по студентски квартири, в бита му имаше нещо от поведението на „слънчевото дете” от Ючбунар: малко нехайство, малко бохемство и младежки увлечения. Още при първата среща и разговор открихме много общи неща между нас и това тури началото на приятелство, продължило до смъртта му. Мисля, че го привличаше и огнеструйната поезия на Смирненски като празник на пролетарската улица, празник на бледоликите братя и самата личност на поета – богата, артистична, многоструйна, явила се в епоха на небивал ентусиазъм и небивали надежди, когато бъдещето се беше приближило плътно до настоящето.

В смеха на Смирненски той търсеше и намираше вълшебника, импровизатора, безкрайно находчивия хуморист, който от усмивките и гримасите на живота прави голямо изкуство, който с неговата обикновена чувствителност долавяше всеки фалш, демагогия, спекулация на управляващите и ги жигосваше с фейлетони, подписани с шокиращия псевдоним „Юда добродушни”.

Иван Цветков
„Спомен за Минко Николов”,
в. „Троянски глас”, № 28, 11 юли 1979.

… Минко Николов беше необикновена личност. Той излъчваше благородство, проявяваше мъдра умереност в отношенията си с хората и в писането си, внасяше спокойствие и хармония между нас, проявяваше търпимост, респектираше всички с ерудицията си, със способностите си, с достойното си държане.
…
Минко беше всеотдаен човек, раздаваше се без остатък, изгаряше в творческата си работа и в обществено-културните си задължения, в приятелството си.

Солидно подготвен в областта на българската литература и съвременните западни литератури, Минко Николов работеше упорито, системно, дори педантично добросъвестно. Никога не се осланяше само на таланта си и на вродената си интуиция за художествените ценности, а трупаше огромни познания и по пътя на здравата си последователна логика проверяваше отново и отново естетическите си критерии и вкусове. Ясните му, категорични оценки за литературните факти и явления остават до днес непоклатими. Защото той имаше безпогрешен усет за истинското изкуство. Притежаваше рядка, ценна дарба на литературен историк и критик и изключителна подготовка – имаше всичко, което е необходимо в професията на литературоведа.

Елка Константинова
в. „Троянски глас”, № 15, 10 апр. 1974.

… Всяко литературно явление той оценяваше не само за себе си, а с постоянния стремеж за всеобхватност при неговия анализ. Той не диреше историческа дистанция, нито пък изчакваше да мине време, за да вземе отношение към литературните факти. Той започна с рецензии, за да премине постепенно към литературните портрети, където създаде завършени и силни творби. Той винаги е имал верен поглед към онези явления, които са важните, съществените в живота и в литературата… Минко Николов с вярна ръка очертава както творческата индивидуалност на поета, така и неговото място в литературата. И в перспективите на литературното развитие.

По същия начин подхождаше Минко Николов и към литературното минало. Той разучаваше с добросъвестност и проникновение разнообразния фактически материал, богатството на текстовете, но с обич търсеше образа на твореца.

Ефрем Каранфилов
„Неговият пламък ни топли и днес”,
в. „Троянски глас”, № 15, 12 апр. 1978.

Надарен с творчески сили, в своя кратък живот той даде на нашата литература повече, отколкото позволяваше възрастта. Той бе роден за литературата и тя, предусетила бисерите на неговата душа, му стори път, прие го като свой обичан син. От ранно детство той беше закърмен с любов към литературата от своите родители – изтъкнатите учители Невена и Никола Николови. В духовната среда на семейство Николови се формираше личността на техния син, набираше сили за полет неговият талант.
…
И може би още от ученическите си години Минко формира у себе си ценни качества на своя характер: самодисциплина, системност, целенасоченост – качества, така необходими за по-нататъшната му работа като литературен критик.

Минко бе вече студент в Софийския университет… Беше председател на литературния кръжок. Когато щеше да чете свой доклад, това се очакваше като хубаво събитие от всички студенти. Слушах два негови доклада – за мирогледа на Христо Ботев и за естетическите възгледи на Белински. Втория доклад той прочете пред всички студенти от първи и втори курс. Помня възторжените оценки на проф. Георги Цанев и на проф. Пантелей Зарев за проучванията на Минко, за приносния им характер. Помня, че всички студенти оживено коментираха оригиналния подход на младия литературовед към темата, голямата му ерудиция. Безспорно ние, момчетата от Троян, се радвахме най-много за нашия Минко, за неговия талант.

Минко Дудев
„Незабравимият Минко Николов”,
в. „Троян 21”, № 50, 28 дек. 2006.

От него

Самостоятелно издадени произведения

Христо Смирненски. Литературно-критически очерк. 1958.
Павел Вежинов. Литературно-критически очерк. 1959.
Кризата в модерния западен роман. 1961.
Брехт. Литературен портрет. 1963.
Антон Страшимиров. Монографичен портрет. 1965.
Между мъртвата точка и хуманизма. За някои явления в съвременната западна литература. 1967.
Избрани произведения. Т.1-2. 1968.

Дисертация

Христо Смирненски (науч. ръководител Г. Цанев, рец. Петър Динеков и Ал. Пешев). София, 1955, 317 л. машинопис.

Цитати

… Страшимиров написа много романи, повечето от които хаотични, объркани, естетически недисциплинирани. Но най-хубавия свой роман той не написа. Това е животът му, който представлява изобилие от акции, низ от рискове и лутаници, един постоянен спор с времето и съвременниците. Страшимиров докосна много страни от нашата действителност, залови се с различни и противоположни герои. Повечето от тях са незавършени, нахвърляни грубо, скицирани бегло. Но най-интересният герой във всичките му книги си остана той, авторът.
Произнесем ли името на Вазов, ние мислим за Странджата и Македонски, за чорбаджи Марко и Боримечката. Заговорим ли за Елин Пелин, виждаме Андрешко и дядо Матейко. А когато кажем Страшимиров, мислим за Страшимиров.

Минко Николов
из „Антон Страшимиров. Литературен очерк”,
Избрани творби. Т. 1.,
С., Бълг. писател, 1968, с. 15-16.

Христо Смирненски беше още юноша, когато възторженият му глас зазвуча с тръбните си звуци в нашата лирика. Той е, както на времето го нарече Антон Страшимиров, „слънчево дете” на българската поезия. Необикновеното му дарование можа да разпери платна тъй рано благодарение на попътните ветрове на историята, които му дадоха тласък и посока. При Смирненски се получи щастливо преплитане на лична одареност с благоприятни обществени условия, за което всеки художник би могъл да мечтае. Ще ни възразят, че едва ли един творец би „помечтал” за изтощителните условия на живот и труд, които подкопаха здравето на младия талант и го повалиха преждевременно в гроба. Общественият климат обаче трябва да се разбира много по-широко. Личната мизерия наистина е причина за ранната гибел на поета, тя остави песента му недопята. Но фактът, че Смирненски толкова млад достигна висини на изкуството, ще ни отпраща винаги към преломната епоха, в която той живя и на която стана вдъхновен певец. Епоха на небивали изпитания, но и на небивал ентусиазъм. Епоха, в която революцията бе победила в една шеста част от земното кълбо и настъпваше неудържимо навсякъде.

Минко Николов
из „Христо Смирненски. Литературен очерк.”
Избрани творби. Т. 1.,
С., Бълг. писател, 1968, с. 189.

Стихът на Ламар е приемствено свързан с фолклора на балканския селянин и особено с хайдушките и гурбетчийски песни. Фолклорният елемент не е външен, не стои като орнаментна украса към стиховете. Ламар не го привнася нарочно, за разлика от други поети, които правят преправки на народните песни и ги „обуват в рими” (според духовитото определение на Ат. Далчев). Ламар не пристъпва към народната песенна традиция с предварителна литературна нагласа, с оня рационалистичен метод, въздигнат в норма, който кара някои поети упорито да изучават, стилизират и фризират фолклорното наследство. Той не е автор, който тръгва от отвлечени принципи, за да открие богатствата на фолклора и заключената в тях национална душевност. Той е вътре във фолклорната традиция, свързан е с нея органично и потомствено, от ранна възраст я всмуква в песните, които слуша по празници, на селския площад и у дома, от устата на майка си или в речта на своите съселяни и овчарите по старопланинските мандри. Естественото одеяние на неговите поетически хрумвания е селско и фолклорно, без да има нужда да го заема от сборниците с народни песни и умотворения. Казано фигуративно, за него народното и фолклорното начало е корен, а не шевица.

Минко Николов
из „Ламар”,
Избрани творби. Т. 2.,
С., Бълг. писател, 1968, с. 307.

…Брехт вдъхва сигурност, той стои твърдо върху почвата на своя век и отбива всички пристъпи на една философия на обречените. Знанието на историята го изпълва с увереност, че диалектиката на развитието е по-властна от временните помрачавания върху хоризонта на човечеството. „Тъй както е днес – няма да бъде утре.” „Който още диша – нека не казва: никога.” „Сигурното не е сигурно.” „Победените от днес са победители от утре.”
Брехт спуска мостове към бъдещето. Той кореспондира с дълбоката вътрешна потребност на интелектуалеца да намери значителна обща идея, да изостри своята проницателност и възприеме реалността през оптическите лещи на анализа. Той връща самочувствието, уважението към разума, което е замърсено, подиграно и оплюто от упадъчниците. Всичко това той върши не като евтин агитатор, като казионен оптимист и скоклив ентусиаст, а като мислител, познавач на историята и човека. Един съвременен Сократ, който проверява истината от всички страни, преди да я възприеме твърдо.

Минко Николов
из „Брехт. Литературен портрет”,
Избрани творби. Т. 1.,
С., Бълг. писател, 1968, с. 371.

Галерия

: Минко Николов

: Семейна снимка

: Семейна снимка

: Семейна снимка

: Откриване на барелеф на Минко Николов на фасадата на родната му къща, приютила клуба на литературния кръжок „Минко Николов”, 1979 г.

: Откриване на барелеф на Минко Николов на фасадата на родната му къща, приютила клуба на литературния кръжок „Минко Николов”, 1979 г.

: Откриване на барелеф на Минко Николов на фасадата на родната му къща, приютила клуба на литературния кръжок „Минко Николов”, 1979 г.

: Акад. Ангел Балевски открива барелефа на Минко Николов

: Барелеф на Минко Николов, дело на троянския скулптор Борис Ненков

: Минко Николов – портрет, худ. Петър Хаджиев

Издания

: Брехт

: Избрани произведения

07.03.2020

Иван Шошков

Живот в дати

1910 г.

Роден на 26 ноември в Троян.
1933-1941 г.

Следва в Художествената академия, София.
Завършва с отличие живопис в класа на проф. Никола Маринов. Прие дипломирането си урежда самостоятелна изложба в Академията.
1938 г.

Участва с две картини като гост в ХІІ Обща художествена изложба на „Дружество на новите художници” в София.
1940-1944 г.

Сътрудничи на различни вестници („Заря”, „Подем”) със статии, посветени на изкуството. Подписва се с псевдонима Ванко Удренски.
В Троян заедно със Стефан Балевски, Иван Пеевски и други сформират театрална трупа. В продължение на две години изнасят представления в Троян и района.
1942 г.

Първа самостоятелна изложба в галерия „Аксаков” в София.
Самостоятелна изложба в Троян.
1943 г.

Втора самостоятелна изложба в галерия „Студентски дом” в София. Открита от Симеон Радев.
Самостоятелна изложба в Троян.
1944 г.

Участва в Първата групова художествена изложба в Троян заедно с художниците Бочо Донев, Петър Хаджиев и евакуираните в града Александър Жендов и Ценко Бояджиев.
1945 г.

Организира Окръжна антифашистка изложба в Плевен.
Трета, последна самостоятелна изложба в София.
През есента постъпва в Александровска болница.
1946 г.

Умира от туберкулоза на 5 февруари в София.
1970 г.

Ретроспективна изложба в София на бул. „Руски” 6 по случай 60 години от рождението му.
2004 г.

Национална художествена галерия, зала „Параклиса” от 14 май до 10 юни – изложба на художника Иван Шошков.

За него

Иван Шошков беше надпреварил себе си и времето си. Той носеше дълбоко в себе си нещо силно индивидуално, един странен начин на виждане, един особено силен усет за колорит, композиция и сюжетност. В неговия колорит и в сюжетите му лежи неговата най-голяма сила. Той избираше близки нему битови сюжети, които описваше с непосредствена простота и дори първичност, на която може да му се завиди. Въпреки силния декоративен елемент в тях, те бяха разбираеми и за селските хора и се налагаха със своята искреност.

Никола Танев, София, февруари, 1958 г.
в. „Троянски глас”, № 47, 02. 12. 1970.

Иван Шошков остави очарователно наследство от български по дух картини, които му отреждат лично място между национално значимите ни художници.

Кирил Кръстев,
в. „Троянски глас”, № 22, 02.06. 1971.

Голям, от първа величина художник…
Не случайно избрах Анри Русо, французина, като тема на моята сказка в Троян. Говорейки ви за него и за неговият живот, аз имам пред вид един наш, един голям, от първа величина художник, отскоро покойник – ваш съгражданин и гордост ваша. И в скоро време, когато се види събрано цялото му творчество и бъде показано, той ще бъде и гордост за нашата страна и пред чуждия свят… Иван Шошков е художник от същата величина, живял при почти същите трагични условия, ако не и по-лоши, непризнат не, но неразбран в родния си град и не с по-големи успехи до първата му изложба в София преди три години, когато обърна внимание на известни художествени среди.
Иван Шошков умира млад, сам в една софийска болница, в мизерия, но неговото изкуство само няколко години след смъртта му ще заеме едно от най-първите места в българската живопис.

Никола Танев,
в. „Троянски глас”, № 52, 24. 12. 1969.

Неговата творческа работа е иманярство. Цял живот той търси омайното биле, ключа на деветте врати, за да се опие от съкровището, от рудника за жизнената изява. Той е един художник на народния бит… Той обича простите, груби, но честни жители на низините и полето, той люби балканците и каменарите, успял е да изхвърли от душата си салонната гордост на „призвания от Бога”, да остави в градската квартира дипломата си и, навлякъл груба синя дреха, той е с тях – на нивата, в гората, по пазари, на тлъки, на раздумка край селския кладенец, по сватби и погребения – навсякъде и в делник, и в празник, в радост и в скръб, въплътен в тях, техен равен. Така художникът Иван Шошков намерил ключа на деветте врати – народния бит и ни го пресъздава в поетични образи правдиво, дълбоко реално. Един художник със самокритичност и чувство за мярка.

Сашо Настев
в. „Заря”, 21.ІV.1943.

От него

Картини от Иван Шошков

: Майката на Иван Шошков

: Иван Шошков

: Иван Шошков

: Почивка

: KONICA MINOLTA DIGITAL CAMERA

: Селска мадона

: Каменар

: Празник

: Сватба

: Из Троян

: Лодкар

: Почивка

: Пейзаж от Троян

: Пейзаж

: Селски пейзаж

Публикации от Иван Шошков

ХУДОЖНИКЪТ МЕЖДУ НАРОДА

Стара истина е, че писатели, поети и философи подкърмят своите мисли с народни изкази и мъдрости. Често пъти от устата на простите хорица се чуват изрази като от големи мъдреци.

В махала Белиш, Троянско, рисувах пейзаж с жена, която цепи дърва. Разговарях отвреме-навреме със селянката. Тя ми казваше: „Майка, аз не разбирам от картини… Само иконите на манастира съм гледала…” Вдигна брадвата и с всичките си сили удари в цепеното дърво. После добави: „Картината трябва да грее като жълтица…” Трепнах. Думите на селянката като острие на брадва се врязаха в паметта ми. От живота е извлякла тя чувството за това „греене като жълтица”! Тя ми каза още, че за нея „добър е само човек, който се труди”.

Картините на Майстора не греят ли като жълтица? Майсторът е разбрал най-добре дейното състояние на „греенето”. Той го е разбрал от яркото слънце, под което е наблюдавал първобагрените, греещи селянка от Кюстендилско. Под лъчепада на слънцето плодната земя, житата, овощията, копачките, орачите, жътварките и косачите, вършитбата и беритбата на царевица – и всички хора, свързани с тоя труд, и всичко, свързано с живота, обгърнато от любящия поглед на художника, ще добие дейност в неговата творба и ще изрази стремежите и радостите на народа. Младежките кооперативни групи, селските вечеринки и забави, читалищното дело и всички нови културни прояви са благодатен материал.

ИВАН ШОШКОВ
в. „Заря”

ЗА ЖИВОПИСТА – И ЗА ИЗЛОЖБАТА НА БОЧО ДОНЕВ

…Съществуват главно три типа художници – първи тип, които стоят пред сюжета и робски се мъчат (друго не могат – освен да се мъчат) да го изпишат. Техните „постижения” може да ги постигне всеки гражданин, без да има дарба, при едно систематично усърдие и желание за това. Това са маниаци, които не си дават сметка, че фотографическият апарат отдавна ги е конкурирал.

…Към втория тип спадат тези, които свободно, творчески възприемат природата. Тук историята познава гениални творци и значителни школи, като класицизъм, романтизъм, импресионизъм, новореализъм и пр. Те използват най-здравите елементи от сюжета.

Третият тип са тези, които независимо от природата, създават отличително личен свят – крайно синтетичен. Към тях спадат художници като Ботичели, Тинторето, Микеланджело, цялата живопис и скулптура на източните народи, а отчасти – Рубенс, Рембранд, Дюрер, Гоя, Домие и др.

Нашият съгражданин Бочо Донев, в тази си изложба изявява отношение на далеч надскочил първия тип майстори. Той не се мъчи робски над сюжета, защото го владее и свободно го използва, композирайки най-важните и характерни елементи, в тяхната обща, реална цялост. За сюжети са му послужвали отличителни за стопанството в троянско кътчета.

… Техническата работа на Донев е на съвременно култивиращ се живописец. Той поставя боята пластично, като формите на предметите са подчертавани с опростена графична линия. Багрите отмерени в хармонична звучност, не крещят и не са сурови. Линиите, точките и чертиците в хармония с багрената и тонова звучност определят съвременната пластичност и стилност – а от пластичността, съчетана с търсената идея се съди за художественото качество на картината.

… Живописецът с тази си изложба бележи значителен напредък в собственото си развитие. Показана в София, изложбата ще мине между хубавите. За Троян тя е рядко културно тържество.

Ванко Удренски (Иван ШОШКОВ)
в. „Подем” (Троян),
№ 37, 20 окт. 1941.

Галерия

: 22 август 1941 г.

: Иван Шошков със съученици

: Иван Шошков, 25 февр. 1944 г.

: С приятели сред природата (Шошков – преметнал шлифер на ръката си)

: В изложбената зала

07.03.2020

Иван Пеевски

Живот в дати

1922 г.

Роден на 21 декември в Троян.
1950 г.

Завършва живопис в Художествената академия – София при проф. Дечко Узунов. Твори предимно в областта на композицията.
1951 г.

Председател на Народно читалище „Наука” – Троян.
1959 г.

Започва участието му в Общи художествени изложби, в Окръжни изложби в Бургас, Русе, Добрич и други градове на страната.
1963 г.

Член на Съюза на българските художници.
1968 г.

Творчески секретар на Групата на художниците на бившия Ловешки окръг.
1967-1977 г.

Урежда самостоятелни изложби в Троян и Ловеч.
Участва в празниците на изобразителните изкуства в с. Орешак.
Създава едни от забележителните си творби: „Гъбарка” (1960), „Битката при Дебневски боаз” (1963), „Берачки на праскови” (1965), „Родопчанки” (1965), „Добруджанка” (1966), „Каракачанка” (1967), „Моми” (1968), „Хайдут Велко” (1967), „Момиче” (1967), „Празник” (1969), „Кръжочници” (1970), „Горянин” (1975), „Бежанци” (1976), „Стопанка” (1976), „На полето” (1977).
1970-1980 г.

Създава „Грънчар” (1978), „Почивка” (1979), цикъл „Българки”, цикъл „Есен в Троянско”.
1970 г.

Награден с орден „Кирил и Методий” – ІІ степен.
1976 г.

Награден с орден „Кирил и Методий” – І степен.
До 1990 г.

Председател на Групата на художниците на бившия Ловешки окръг.
2002 г.

Умира в Троян.

За него

Живописните платна на Иван Пеевски бихме могли спокойно да наречем образна биография на родното място, на неговия Троян, закътан в пазвите на Балкана.

Колко свежест, първична жизненост, сила и усет за земята струят от тези платна. Живописният тон притежава непоклатима здравина и плътност.
Индивидуалната особеност на неговото творчество се проявява чрез верността на художника към природата, към чувствата и настроенията, които тя поражда у него.

проф. Максимилиан Киров
изкуствовед

…Лично на мене ми е трудно официално да говоря за този добър човек, винаги усмихнат и млад и за този жизнен и светъл художник като за човек в солидна юбилейна възраст.
…
…Имам чувството като че ли Иван Пеевски изгражда своето светло и оптимистично дело – със същата доброта и усмивка, с която общува с хората.

И затова картината при него освен произведение на изкуството е преди всичко постигнатата човечност, или по-точно постигнатата човешка нравственост и доброта.

Светлин Русев, председател на СБХ
„Плодоносната есен на художника”
в. „Троянски глас”, № 5, 2 февр. 1983.

След завършване на Художествената академия през 1950 г. Иван Пеевски предпочете да остане в родния си град, в своя окръг. Това решение изигра благоприятна роля в по-нататъшното му развитие като художник. Остана в един свят, в който се беше родил и израснал, в една атмосфера, за която беше тъгувал и по време на следването си в София.

Иван Пеевски още от самото начало започна да рисува онова, което дълбоко е попило в неговата кръв – това е Балканът, това е плодородната земя, това е небето преди изгрева и залеза, това е същата земя, окъпана в нежна резеда през пролетта, през есента – в огнен оранж, а през зимата обвита в бялата пелена на снега. Това е светът на Иван Пеевски и той му остава верен още от самото начало на своя творчески път.

Художникът се развива в три основни жанра – пейзаж, портрет и композиция, като третият е останал по-слабо застъпен в творчеството му. Ние имаме основание да считаме, че най-големият принос на Иван Пеевски в развитието на нашата съвременна живопис е в сферата на пейзажа. У Пеевски има група пейзажи, в които личи не само чисто живописният принцип на художника, а неговият стремеж да прави един своеобразен синтетичен портрет на природата. Неговият стремеж е да покаже богатата пищна цветност на българската природа и стойността на всички основни елементи, които я представят.

Вторият жанр, в който също много успешно работи, е портретът. И в този жанр проблемите са близки до тези в пейзажната му живопис. Тоя човек, който става модел за неговите портрети, всъщност никога не е рисуван отделно от природата, отделен от тая земя, коя то присъства в неговите пейзажи. Дори, когато нея я няма, тя присъства във всички онези цветове на портрета, присъства в облеклото, в костюмите на тия незнайни българи и българки. Това е характерна особеност, защото в нея се събира неща много интересно, което го сродява с нашата национална живописна традиция, която идва от Майстора.

Художникът най-малко работи в областта на фигуралната композиция.Тук има също нещо много интересно. Иван Пеевски не рисува композиции, в които се стреми да покаже конкретни ситуации, а които говорят за едно философско асоциативно осмисляне на ролята и значението на човека в социалната практика. Това са същите онези хора, които виждаме и в портретите му, заети с един всекидневен труд, хора, които живеят в неразривна връзка с природата.

з.д.и. Максимилиан Киров
„Верен на своя творчески път”
в.”Троянски глас”, № 22, 30 май 1979.

В Академията Иван влезе с фронтовите си ботуши и протрития си ученически шинел. В света на изкуството той бе приет със свитата на своите „българки”. С онзи паметен цикъл на моми и жени от народа, слезли от прибалканските задънки, стъкмени в празничните си премени. Българки, носещи злачния повей на Балкана и Странджа, на Добруджа и Пирин…
…
Ако робуваме сляпо на хронологията в биографията на Пеевски бихме казали: тези „българки” поведоха хорото си от Копривщица, от Първия национален събор на народното изкуство, където се беше скупчила „сичката България да се надпява и надиграва”, да покаже красотата и мъдростта, сбирана и спастрена векове…

…Всъщност зачатието на тия „българки” стана далеч по-рано, в ония години, когато Пеевски крачеше из троянските махали и колиби, заслушан в своя духовен учител художника Иван Шошков.
В това пътуване „сред народа” се избистряше иконографията на едно ново живописване на човека, преоткриваше се коренът на неговата нравствена и социална значимост.

И ако в началото на тоя паметен цикъл Пеевски все още задържаше четката си на някакъв етнографски акцент, по-късно той грижливо изчистваше тоя епидермален, ненужен пласт, за да се добере до сърцевината на характерологично българското, до отликата в душевността, а не в дрехата.

Ганко Цанов
„Изкуство, близко и насъщно за народа”,
в. „Заря на комунизма”, № 70, 14 юни 1979.

… Иван имаше една единствена тетрадка, или по-точно всичките му тетрадки бяха по един учебен предмет – по рисуване. От първия до последния училищен звънец той рисуваше в тях неуморим, вглъбен, потънал в един друг, непознат нам свят. Рисуваше хора и животни, села и планини, фантастични мотиви и ритмични орнаменти…

…От онова далечно време съм запомнил и друго: толерантността на учителите, онова разбиране душата и безсъмнената дарба на Иван. Кажи го, никой от тях не се силеше да го прави на всяка цена химик, физик или математик. Те просто бяха разбрали, че момчето от първия чин е родено да рисува…
…
Основният белег на своя талант – изключителният си усет към баграта, към колорита, тънкото разчитане на живописните, конструктивните и естетическите му стойности, художникът разгръща в пълна мяра, със своеобразна артистичност, в пейзажа. Не ще пресилим, ако кажем, че той е безспорният певец на Балкана, на природата в Троянския край. Неговото око може да открие неподозирана красота в тъмните яки стебла на горуните, подхванали свой диалог на плиснатия с охра скат; или пък в белите „преспи” на старопланинските махали, потънали в пролетно зеленило…
…
Със скицник и цигара в ръка Иван пообиколи света. Прешири Европа от полска Балтика до Ривиерата. Опари го червеното слънце на Гатузо; среща със затаен дъх, из здрачината на вековни катедрали титаните на италианското Възраждане; цели два месеца го въртя шеметният космополитен въртоп на Париж.

Пеевски се върна от Париж… От Париж към Балкана. От Монмартър към Троян… Притеглянето на корена се оказа по-силно от притеглянето на космополитния въртоп.

Ганко Цанов
„В сезона на зрелостта”
„Мизия”, алманах, 1, 1983, с. 169-172.

От него

Картини от Иван Пеевски

: Троянска невеста

: Зимен пейзаж

: Пейзаж

: Залез в Троянско

: Грънчар

Театрални и оперетни постановки, чиято сценография е дело на Иван Пеевски

1. ”Ако ни видят заедно” – 1962/1963 г.

2. „Балкански аристократи” – 1962/1963 г.

3. „Българи от старо време” – 1968/1969 г.

4. „Веселата вдовица” – 1959 г.

5. „Волният вятър” – 1974/1975 г.

6. „Грамада” – 1956/1957 г.

7. „Греховната любов на зографа Захарий” – 1972/1973 г.

8. „Енергични хора” – 1976/1977 г.

9. „Жени с минало” – 1960/1961 г.

10. „Заключена пролет” – 1963/1964 г.

11. „Ивайло” – 1959/1960 г.

12. „Когато гръм удари” – 1957/1958 г.

13. „Когато младите решават” – 1959/1960 г.

14. „Кой командва в къщи?” – 1962/1963 г.

15. „Криворазбраната цивилизация” – 1975/1976 г.

16. „Ловчанският владика” – 1960/1961 г.

17. „Луди-млади” – 1961/1962 г.

18. „Любов, която изгаря” – 1961/1962 г.

19. „Любовта на Аня Березко” – 1955/1956 г.

20. „Майка на своите деца” – 1959/1960 г.

21. „Машенка” – 1958/1959 г.

22. „Милионерът” – 1958/1959 г.

23. „Младият човек” – 1957/1958 г.

24. „Младостта на маестрото” – 1964/1965 г.

25. „Неразделни” – 1956/1957 г.

26. „Повест за младоженците” – 1960/1961 г.

27. „Последният от отряда” – 1959/1960 г.

28. „Принцесата на цирка” – 1962/1963 г.

29. „Разузнаване” – 1960/1961 г.

30. „Рожденият ден на тереза” – 1961/1962 г.

31. „Роз Мари” – 1973/1974 г.

32. „Сватба в малиновка” – 1951/1952 г.

33. „Светът е малък” – 1960/1961 г.

34. „Скакалци” – 1960/1961 г.

35. „Службогонци” – 1964/1965 г.

36. „Снаха” – 1951/1952 г.

37. „Сребърният пръстен” – 1957/1958 г.

38. „Тревожна пролет” – 1958/1959 г.

39. „Трембита” – 1955/1956 г.

40. „Трите девойки” – 1954/1955 г.

41. „Франческа да рамини” – 1959/1960 г.

42. „Чутна яна” – 1962/1963 г.

43. „Я, колко макове” – 1963/1964 г.

: Корица на програма за „Трите девойки”, постановка 1954 г., худ. Иван Пеевски

: Корица на програма за „Трембита”, постановка 1955 г., худ. Иван Пеевски

Галерия

: Иван Пеевски

: Рисуване сред природата

: Със сестра си Гана в студентските години

: В Европа

: В Европа

: С верния приятел

: Минко Дудев, Иван Пеевски и Ганко Цанов при откриване на изложба на художника в читалище „Наука” – Троян

: Ганко Цанов открива изложбата на Иван Пеевски в читалище „Наука” – Троян

07.03.2020

Иван Генков

Живот в дати

1928 г.

Роден на 19 март в с. Врабево, общ. Троян.
1948 г.

Завършва Учителски институт в Шумен. Завръща се в родното си село. Създава ученически хор.
1952 г.

Отбива военната си служба в трудовото поделение в Габровница, където сформира хор.
През м. септември се включва в Представителния ансамбъл на Главно управление на трудовата повинност с дир. Киркор Киркоров.
Завършва диригентски курс при проф. Васил Арнаудов.
3-месечен стаж в хор „Бодра смяна” при Бончо Бочев.
1955 г.

Започва работа като учител по музика в с. Врабево.
1959 г.

Премества се в ОУ „Иван Хаджийски” – Троян като учител по музика. Създава училищен хор.
1960 г.

Поема ръководството на Градския смесен хор при читалище „Наука” – Троян.
1968 г.

Създава Хор на запасните офицери.
1970 г.

Основава хор „Балканско ехо” – с. Черни Осъм, общ. Троян.
1979 г.

Награден с орден „Кирил и Методий”.
1984 г.

„Заслужил деятел” на Български туристически съюз.
1986 г.

Създава смесен хор за обработен фолклор в с. Врабево. Комисията по категоризирането към Комитета по култура определя на Иван Генков І категория „Диригент на хоров самодеен колектив”.
1987 г.

Започва работа с Женски хор – с. Орешак.
1990 г.

Създава камерен женски хор в Троян, преобразуван в 2002 г. в Женски битов хор.
2000 г.

Създава хор „Старопланински звуци”, включен в Сдружението на туристическите хорове към Централния съвет на Българския туристически съюз.

За него

Момче, не знам какво ще направиш като учител и диригент, но дори нищо да не направиш, само това, че имаш дял България днес да се радва на такъв феноменален глас, ти си изпълнил своя дълг на учител и гражданин на тая страна. Гордей се с това!

Христо Бръмбаров
думи, отправени към Иван Генков –
учител по музика на великата Гена Димитрова

До г-н Иван Генков
и хор „Балканско ехо”

Уважаеми г-н Генков,
Скъпи изпълнители,

Нека моето писмо не ви изненада. Не можах да устоя на спонтанното ми възхищение от вашето участие в Калофер.

…И макар, че познавам добре вашия хор от много години, въпреки че съм убеден във вродената отговорност и професионалната нагласа на този истински апостол Иван Генков, аз бях много приятно изненадан от вашето красиво и емоционално пеене, от артистизма ви на сцената, от удоволствието, с което поднасяте вашето уважение към нейно величество – публиката.

…Благодаря ви за радостта, която изпитах, слушайки прецизните ви изпълнения. Но знайте, че вашата привилегия се нарича Иван Генков – един скромен, но всеотдаен хоров деятел, с който би трябвало да се гордеете не само вие, защото той е гордост за българското хорово изкуство.

проф. Христо Иширков
Председател на БХС
19.07.1998 г.

В името на песента, която рано омагьосва младия Иван Генков, той неусетно и завинаги се свързва с диригентското изкуство, за да дари слушателите чрез своите хористи, с неповторимите си интерпретации, с извайването на музикалните фрази, с емоционалното изживяване на текста…

Снежина Стойкова
„Честит рожден ден учителю, маестро Иван Генков!”
в. „Троянски глас”, бр.11, 19 март 2008

В ПЕСНИТЕ ДУШАТА СИ ВГРАДИ
на маестро Иван Генков

Сърцето си в дворец на песента превърна,
дворец, от който звук и светлина се лей.
За теб бе туй съдба, която ти прегърна,
съдба, която и до днес със теб живей.

И твоят път осеян бе с цветя чудесни,
безброй цветя усмивка, от които грей –
разцъфнали със дъх от звучните ти песни;
тъй на славей, не един, ти даде глас да пей.

След себе си остави диря еховита,
на ручеи планински сбрала звучността,
в една пътека волна, слънчева, открита –
пътека, по която мина с песента.

ДЕРЗАЙ, МАЕСТРО!
До днес ти песни звучни все реди
и в песните душата си вгради.

Харалан НЕДЕВ
5 май 2006 г., Троян

От него

ХОРОВЕ И ДРУГИ МУЗИКАЛНИ СЪСТАВИ,
СЪЗДАДЕНИ И РЪКОВОДЕНИ ОТ ИВАН ГЕНКОВ
(в периода 1948 – 2006)

1948 г.

Пионерски хор, гимназията, с. Врабево.
Ученически хор, гимназията, с. Врабево.
Младежки смесен хор, с. Врабево.
1949 г.

Голям смесен хор, читалището, с. Врабево.
1957 г.

Смесен ученически хор, гимназията, с. Беглеж.
Пионерски хор, гимназията, с. Беглеж.
Девически битов хор, гимназията, с. Беглеж.
Духов оркестър, гимназията, с. Беглеж.
1958 г.

Акордеонен оркестър, гимназията, с. Беглеж.
Женски битов хор, читалището, с. Беглеж.
1959 г.

Пионерски хор, ОУ „Иван Хаджийски” – Троян.
1960 г.

Смесен градски хор, читалище „Наука” – Троян.
1962 г.

Хор на малките (ІІ-ІV клас), ОУ „Иван Хаджийски” – Троян.
Битов хор на учителите, ОУ „Иван Хаджийски” – Троян.
Фанфарен оркестър, ОУ „Иван Хаджийски” – Троян.
1965 г.

Битов хор, фабрика „Болшевик” – Троян.
1968 г.

Женски битов хор, Профсъюзен дом на културата – Троян.
1969 г.

Хор на запасните офицери, Троян.
Женски хор, читалище „Наука” – Троян.
1970 г.

Мъжка вокална група, Профсъюзен дом на културата – Троян.
Смесен хор „Балканско ехо”, с. Черни Осъм.
1975 г.

Смесен битов хор, читалището, с. Бели Осъм.
Смесен хор, ТПК „Родно изкуство”, с. Орешак.
1988 г.

Женски хор, читалището, с. Орешак.
1989 г.

Камерен смесен хор, читалище „Наука” – Троян.
1990 г.

Църковен хор, църква „Св. Параскева” – Троян.
1992 г.

Камерен женски хор, читалище „Наука” – Троян.
1998 г.

Битов хор за обработен фолклор, читалище „Наука” – Троян.
2000 г.

Женски хор „Старопланински звуци”, с. Орешак.

НАГРАДИ

Орден „Кирил и Методий”
Медал „За трудово отличие”
Медал „1300 години България”
Медал „30 години от победата над фашистка Германия”
Медал „За заслуги към Б Н Армия”
Златно отличие „За културна дейност” в БНА
Сребърно отличие І степен от Висшия читалищен съюз
Звание „Заслужил деятел на БТС”
Медал „За особени заслуги към БТС”
Медал „Алеко Константинов”

МЕДАЛИ ОТ РЕПУБЛИКАНСКИ ФЕСТИВАЛИ

Пионерски хор на ОУ „Иван Хаджийски” – 1 сребърен; 3 златни
Хор на запасните офицери – 1 сребърен; 2 златни
Хор „Балканско ехо”, с. Черни Осъм – 2 златни
Мъжка вокална група, Профсъюзен дом на културата, Троян – 2 златни
Битов женски хор, Профсъюзен дом на културата, Троян – 2 златни; 1 сребърен
Битов смесен хор, читалището, с. Врабево – 1 златен.

: Грамота от Съюза на българските композитори, 1988 г.

: Грамота от Съюза на българските композитори

Галерия

: Като войник

: Със съпругата си Тотка

: С внуците

: Ансамбълът на Главно управление Трудова повинност

: Хор на учителите от ОУ „Иван Хаджийски” - Троян

: Хорът на ОУ „Иван Хаджийски” на фестивал

: Авторски концерт на композитора Тодор Попов

: На сцената

: Концерт в НДК, 1998 г.

: Битовият състав на Профсъюзния дом на културата

: Грамота от Съюза на българските композитори, 1988 г.

12.02.2020

Ганко Цанов

Живот в дати

1923 г.

Роден на 15 септември в Троян.
1942 г.

Завършва гимназия в Троян и е приет студент в Медицинския факултет – София.
1945 г.

Изключен от университета поради членуване в патриотични организации и като син на заможни родители.
1949 г.

Февруари, изпратен в лагер „Богданов дол”, а по-късно – в Белене.
1952 г.

Започва работа като строителен работник в Софстрой. Изселен в Троян. Започва работа в мебелна кооперация „Стол”.
1959 г.

Записва да следва икономика в ВИИ „Карл Маркс” – София.
1963 г.

Завършва висше образование – специалност „Счетоводна отчетност”.
1964 г.

Започва работа като уредник в Музея на народните художествени занаяти и приложните изкуства – Троян.
1966 г.

Един от основателите на ателието „Троянски майстор” към Музея на занаятите и председател на художествения съвет.
Председател на литературния кръжок „Минко Николов” в Троян.
1967 г.

Излиза книгата му „Епопеята под Марагидик”.
1968 г.

Награден със значка „Отличник” на Комитета по култура и изкуство – София.
1971 г.

Участва активно в създаването на Националния панаир – изложба на народните художествени занаяти в с. Орешак, общ. Троян.
1974 г.

Излиза книгата му „Балканджийска летопис”.
1975-1984 г.

Член на Управителния съвет на Народно читалище „Наука” – Троян.
1980 г.

Излиза книгата му „Вода изпод корена”.
1991 г.

Председател на Управителния съвет на Народно читалище „Наука”.
1992 г.

Излиза „Терминологичен речник на занаятите в Троянския край” в съавторство със Стоян Ковачев и Тотю Тотевски.
1995 г.

Излиза книгата „Продай нивата – купи пушка” в съавторство с Марко Семов.
1997 г.

За цялостното му културно и научно-изследователско творчество Общински съвет – Троян му присъжда наградата на името на Иван Хаджийски.
1998 г.

Удостоен със званието „Почетен гражданин на град Троян”.
2000 г.

Излиза книгата му „Керамиката през Възраждането”.
2004

Умира на 4 декември в Троян.

За него

АРХИВИТЕ
на Ганко Цанов

Потънали в праха старинен,
останали без кръв и плът,
мълчали толкова години –
и днес архивите мълчат…
И само старите им листи
зоват с пресъхнала уста
да ги докоснем и почистим
на времето от пепелта.
О, колко истина разбирам
от пожълтелите листа!
Във тях е сбрана и извира
на вековете мисълта…

Къде са носени и крити
и как са стигнали до нас –
това не зная…И не питам
защо с такава трайна страст
аз днес старателно ги ровя,
прелиствам страници, чета,
за да открия тайна нова,
отминала във вечността,
но с пламък ярък озарила
един изчезнал, минал свят…

Архивите ми дават сила…
Архивите ме правят млад…

Минко Колчевски

„Месеци наред той обикаляше мазета и тавани на стари къщи от Гумощник до Чифлик, от Черни Осъм до Голяма Желязна и събираше експонати за Музея. Много негови идеи влязоха в концепцията на първата музейна експозиция, открита през 1968 г. А какъв разказвач беше Ганко Цанов. Омайното му слово при огледа на музейната сбирка от посетители не беше просто запознаване с историографията и етнографията на Троянския край. Съвсем непринудено той успяваше да одухотвори своя разказ. Като нежен звън звучаха поетичните му думи за иначе съвсем прозаични предмети – стомни, гърнета, пахари, черги.

Добре знаеше цената си, но никога не си позволи да се самоизтъква. Беше овладял до съвършенство инструментариума от средства за общуване както с хората с омазани от глина ръце, така и с най-изтъкнатите изкуствоведи за онова време.”

Мичо Генковски,
„Краеведът”,
в. „Троянски глас”, № 48, 17 дек. 2008.

„Сигурно е, че и без Ганко Цанов музеят в Троян щеше да бъда основан и създаден, но сигурно е също така, че благодарение на него тази институция достигна завидни престижност и известност из цялата страна. Ганко Цанов не е кабинетен научен работник. И слава Богу, защото не би имал обаянието, с което е познат навред. Съдбата не бе благосклонна към него, тя не му отреди научни звания и степени. Пътят му в науката започва след една българска голгота, която извървяха немалко „политически неблагонадеждни” български интелектуалци през сталинския период: лагери, затвори, преследване поради политически причини, дискриминиране. Въпреки неимоверно трудните условия на живот Ганко Цанов се утвърждава с интелекта си, с отличното познаване на историята, културата, занаятите, изкуствата в родния му край, Троянския.”

проф. Валентин Ангелов
из Предговор към
„Керамиката през Възраждането”

„Неговите творби са непретенциозна, но искрена литература, една хубава приказка за човека и човещината, един кротък и спокоен разказ за много неспокойни и даже парливи факти, процеси и явления от нашия народен живот, разказ, изпълнен с много дълбок лирически и философски подтекст; с много вяра в българина, в неговото славно минало, велико настояще и още по-велико духовно бъдеще.”

Николай Хайтов

„Написал е той книга, която от човешка душа е дошла и за там се е напътила. Мисля, че няма много да сгреша, ако кажа, че напише ли човек такава книга, той си е свършил работата на тоя свят. Не всеки написва книга-паметник. Книгата на Ганко Цанов „Вода изпод корена” е свършила много работа не само на автора си, но и на онези, които са я вече прочели. А най-вече на онези, които след години ще я прочетат.”

Марко Семов
„Не всеки пише такава книга”,
в. „Троянски глас”, № 20, 20 май 1981.

„Цялото творчество на Ганко Цанов е центрирано около една голяма тема – българското, коренът, традицията, възраждането на традицията, паметта, обичта към нашето. То има своите две основни страни – литературна и научноизследователска (етнографска, изкуствоведска, фолклористка), свързана с изследванията му върху народното изкуство. Но и много единни – тематично, жанрово, като подход. Творчеството е неотделимо и от другото му голямо културно дело – Ганко Цанов вгражда сянката си при създаването и развитието на уникалния за България Музей на занаятите в Троян. Трябва да прибавим и мисионерския му дух и енергия, увлекли и просветили мнозина. Всичко това е твърде много за Троян, надхвърля културните му рамки. Ганко Цанов се е превърнал, едва ли не, в самостоятелна културна институция, която успява да променя и разширява тези рамки.”

Генадий Маринов
из „Трима автори в провинциалната
културна среда (Власи Илиев, Димитър
Гимиджиски, Ганко Цанов)”,
„Културно-историческото наследство
на Троянския край”, 7, Троян, 1994, с. 67-79.

Книги

Балканджийска летопис

С., ОФ, 1974, 159 с.

„Аз бих озаглавил тази книга не „Балканджийска летопис”, а „Балканджийска изповед”. Бих я нарекъл изповед, защото поместените в нея есета, очерци, скици и импресии съдържат тихи съзерцания и страстни чувства, които нямат нищо общо с обикновената хроника. Бих я нарекъл „изповед”, защото тя съдържа проникновения и съзерцания, които могат да се кажат само в една изповед.

Какво изповядва авторът?

Той изповядва преди всичко своята обич към родния си балкан и към своите родни балканджии – даскали, бунтари, грънчари и резбари, казанджии, зографи, обикновени овчари и чифчии. Към тяхното творческо дело, към непреходните духовни ценности, които са ни завещали те.”

Николай Хайтов

Вода изпод корена

С., ОФ, 1980, 279 с.

„След като прочетох новата книга на Ганко Цанов „Вода изпод корена”, опитах се да си дам ясна сметка за нейната жанрова принадлежност, но право да си кажа – не успях… Разнообразието по форма е голямо и в други случаи това би могло да ни озадачи, но в книгата на Ганко Цанов то се превръща в ярко преимущество, може би защото нейните разнородни наглед съставки са дълбоко пронизани от единен дух, напоени са с една гъста балканджийска атмосфера, свързани са с едно основно усилие на автора да хвърли мост между старото и новото, да прокара брод между миналото и настоящето, разделени от пълноводната река на времето. Да „спастри”, както той се изразява, стари, отлежали духовни ценности и да ги връчи на сегашните и бъдещите поколения за вечна употреба и вечна полза.”

Николай Хайтов

Терминологичен речник на занаятите в троянския край

С., БАН, 1992, 161 с.

Изданието представлява ценно изследване на професионалната терминология на 33 занаята, упражнявани в Троянския край предимно през Възраждането. С богатото си съдържание (4953 термини и изрази, голяма част от които за пръв път установени) трудът представлява интересно и занимателно четиво, отразяващо специфичното мислене и светоглед на хората от една отминала епоха. Книгата е предназначена за етнографи, фолклористи, както и за читатели с разнородни културни интереси.

Максим Младенов
отг. редактор

Керамиката през възраждането

С., „Проф. М. Дринов”, 2000, 54 с.

През целия си живот краеведът от Музея на художествените занаяти и приложните изкуства в Троян, Ганко Цанов, проучва различни керамични центрове от времето на Възраждането. Интересуват го не само художествените постижения, но и функциите на керамичните съдове в патриархалната общност. Така, обгръщайки декоративната система на керамиката с битовото й предназначение, Ганко Цанов предлага уникален труд, адресиран както към изкуствоведи, фолклористи, етнолози, така и към всеки, който би искал да научи повече за приложните изкуства и художественото наследство от времето на Българското възраждане.

Епопея под Марагидик

Така се нарича първата книга на Ганко, издание на Националния съвет на Отечествения фронт.
…Тук той не поддържа традиционното мнение, а търси свой обективен израз и с аргументи доказва едно ново становище, близко до това на големия наш социолог Ив. Хаджийски. Без преувеличение смело можем да кажем, че Цанов застава на фланга на Хаджийски с предлаганата книга. Книгата разкрива неподкупната ерудиция на автора, финес на нюансировката, своеобразен стил на мислене, вещина в познаването на историческото събитие. Ганко Цанов умее с лаконизъм, богатство на мисълта и изящност на рисунъка да възстанови историческите събития.
Плавността на разказа се доближава до баладичността и с това създава една фееричност, която след миг се разкъсва от динамичността на събитията, за да започне отново след това приказността. Тази разкъсаност кара читателя да прочете книгата на един дъх и я прави достъпна за всекиго. Затваряш я и имаш чувството, че пред теб за миг се е разгърнало цяло столетие, с което не ти се разделя. Всичко е сякаш един хубав сън.”

Васил Субашки
„Заря на комунизма”, № 55, 1967

Продай нивата - купи пушка

„Книгата на Марко Семов и Ганко Цанов “Продай нивата – купи пушка!” е неподправена, избликнала направо от сърцето литература. Рядко се появяват вече подобни книги, написани с такава възрожденска пламенност и непомръкващо родолюбие. Повестта е достойно преклонение пред нечувания подвиг на въстаниците от Ново село в съдбоносната 1876 г.
В повестта си авторите са успели да ни внушат, че поривът на новоселци към свободата ги прави велики, защото тръгнаха да се борят на живот и смърт за Отечеството си не от труден поминък, немотия, нечути теглила и всякакви други притеснения. Девет дни селото е просъществувало като република и жителите му са изпитали това, което другите не са и сънували.”

Димитър Богов
“Читалище”, № 4, 1990

От него

Книги

ЕПОПЕЯТА под Марагидик. С., ОФ, 1967, 80 с.
БАЛКАНДЖИЙСКА летопис. С., ОФ, 1974, 159 с.
ВОДА изпод корена. С., ОФ, 1980, 279 с.
КЕРАМИКАТА през Възраждането. С., „Проф. М. Дринов”, 2000, 54 с.
ТЕРМИНОЛОГИЧЕН РЕЧНИК НА ЗАНАЯТИТЕ В ТРОЯНСКИЯ КРАЙ / Ц а н о в, Г., Ст. Ковачев, Т. Тотевски. С., БАН, 1992, 161 с.
ПРОДАЙ НИВАТА – КУПИ ПУШКА/ Ц а н о в, Ганко, Марко Семов. С., 1995.

Дипляни

РЕЗБАТА в Никуля черква. С., Реклама, 1976, 16 с. с ил.
ГОРЯНСТВО и стругарство. С., Реклама, 1977, 10 с. с ил.
ПЕТЪР Цанков. Троян, 1977, 8 с. с ил.
ДЯНКО Дянков. Троян, 1981, 8 с. с ил.
МИНКО Банковски. Троян, 1981, 8 с. с ил.
ЦОЧО Ковачев. Троян, 1981, 8 с. с ил.
БАЮ Добрев. С., Реклама, 1985, 8 с. с цв. ил.

Публикации в периодичния печат

• ЗАБРАВЕНИЯТ. // Подем (Троян), № 53, 1 авг. 1942.
• ЗАКЪСНЯЛАТА вечерня. (Разказ). // Вечерни новини, № 43, 20 февр. 1956.
• В скута на планината. // Народна култура, № 4, 25 ян. 1958.
• ПОСЛЕДНАТА тръба. (Разказ). //Народна армия, № 3344, 21 юни 1959.
• СИВОТО конче.(Разказ). // Земеделско знаме, № 3878, 15 февр. 1959.

• В сянката на планината. // Икономист, № 67, 28 дек. 1961.
• ДОБРУДЖАНСКИ албум. // Земеделско знаме, № 4525, 18 март 1961.
• КАТО Осъма напролет. (Разказ). // Земеделско знаме, № 4502, 19 февр. 1961.
• СИВОТО конче. (Разказ). // Икономист, № 61, 1961.
• ТРАКИЙСКИ албум. (Разказ). // Икономист, № 65, 7 ноем. 1961.
• ХЕЙ, пролет иде!. // Икономист, № 63, 5 май 1961.

• ОБЕСЕНОТО слънце.(Разказ). // Икономист, № 77, 22 апр. 1963.
• СКИЦИ от Тракия. // Икономист, № 79, 29 ноем. 1963.

• РАЗЧУПЕНА е занаятчийската черупка. // Заря на комунизма (Ловеч), № 43, 5 юни 1964.
• ХЕЙ, пролет иде – двадесетата!. // Заря на комунизма (Ловеч), № 23, 20 март 1964.

• БАРУТЕНО семе. (Очерк). // Заря на комунизма (Ловеч), № 147, 13 дек. 1966.
• МОЗАИЧНИ камъчета… // Троянски строител, Троян, 5 юли 1966.
• ПОРЪЧКА за свободата: разказ за новоселските топчии. // 90 години Новоселско въстание. (Ловеч), Юб. брой, 20 май 1966.

• СТРАХЪТ на хаджията. (Разказ). // Заря на ком. (Ловеч), № 21, 18 февр. 1967.

• КИТКИ що не вехнат.// Е х о, № 20, 17 май 1968.
• НЕЗАЛИЧИМИ дири.// Н а ш а р о д и н а, 1968, № 6, с. 18-19.
• ОТВЪД надписите. (Миниатюра).// С е в л и е в с к а т р и б у н а, № 41, 12 окт. 1968.
• ОТВЪД подписите.(Защо майсторите се подписват).//С е в л и е в с к а т р и б у н а, № 41, 12 окт. 1968.
• ПОД билото на Балкана.// Е х о, № 27, 5 юли 1968.
• ТРОЯНСКИЯТ манастир.// К а р т и н н а г а л е р и я, 1968, 9, с. 142-143.
• ХУБАВОТО си намира пътя.// С е в л и е в с к а т р и б у н а, № 41, 12 окт. 1968.

• ГОРАТА.// Р о д о п и, 1969, 4, с.
• КАЛЕНДАР на свободата.// Т р о я н с к и г л а с, № 8, 19 февр. 1969.
• НОВОСЕЛСКИТЕ резбари.// К а р т и н н а г а л е р и я, 1969, 10, с. 150-151.
• ОПТИМИЗЪМ и тревога. Между две теоретични конференции.// Т р о я н с к и г л а с, № 20-22, 14-28 май 1969.
• ПО законите на естетиката.// К о о п е р а т и в н а п р о м и ш л е н о с т, 1969, 1, с. 26-27.
• ПРОЛЕТНИ напеви.// Е х о, № 13, 29 март 1969.
• ЧЕРТИ от портрета на стария троянец.// Т р о я н с к и г л а с, № 41, 8 окт. 1969.

• БАЛКАНДЖИЯТА и гората.// З а р я н а к о м. (Ловеч), № 32, 14 март 1970.
• КЛОН от вековното троянско дърво.//Т р о я н с к и г л а с, № 10, 1 март 1970.
• МЕЖДУ две приписки.// Т р о я н с к и г л а с, № 17, 29 апр. 1970.
• МЕЖДУ пожълтелите листа.// Т р у д, № 104, 2 май 1970.
• НЕЗАЛИЧИМИ дири.// П л а н и н а т р о я н с к а, С., ОФ, 1970, с. 51-56.
• С ореола на възрожденци.// 1 0 0 г о д и н и о г н и щ е н а п р о б у д а и н а р о д н о с т. (1870 – 1970 Троянско читалище). Троян, 1970, с. 15-16.
• ТРОЯНСКИ триптих.// П л а н и н а т р о я н с к а, С., ОФ, 1970, с. 39-44.
• ХУДОЖЕСТВЕНАТА промишленост е визитна картичка не само на нашия край, но и на България.// Т р о я н с к и г л а с, № 32, 12 авг. 1970.
• ЩРИХИ към портрета на стария троянец.// Р о д н а р е ч, 1970, 2, с. 30-32.

• ДАСКАЛ Власи (Власи Илиев).// Т р о я н с к и г л а с, № 2, 19 ян. 1971.
• ДАСКАЛ Иван.// Т р о я н с к и г л а с, № 7, 17 февр. 1971.
• ИНАЧЕ не е било.// Т р о я н с к и г л а с, № 41, 13 окт. 1971.
• КАТО капка вода.// Т р о я н с к и г л а с, № 42, 20 окт. 1971.
• МНОГАЯ лета за Свободата.// Т р о я н с к и г л а с, №№ 48-50, 1-15 дек. 1971.
• СЛЕДОСВОБОЖДЕНСКА диалектика.// Т р о я н с к и г л а с, № 20, 19 май 1971.
• СТОЮ Колев Ангелов – Комитата (1848 – 1908) – четник от четата на П. Хитов.// Т р о я н с к и г л а с, № 43, 27 окт. 1971.

• ЗА зряла творческа разработка на традицията.// Т р о я н с к и г л а с, № 20, 17 май 1972.
• МНОГАЯ лета на Свободата.// Р о д н а р е ч, 1972, 6, с. 62-65.
• ПОСЛАНИК на българската художествена култура.// Т р о я н с к и г л а с, № 24, 14 юни 1972.
• СЪС свое място и език.// Т р о я н с к и г л а с, № 17, 26 апр. 1972.

• В теб кълнят и красота, и песни…// Е х о, № 14, 6 апр. 1973. ДА усетиш душата на материала.// Т р о я н с к и г л а с, № 42, 17 окт. 1973.
• ЗЕЛЕНЕЕ дървото на троянската керамична школа.// Т р о я н с к и г л а с, № 46, 14 ноем. 1973.
• ЛЮЛКА на художествени занаяти.// Т у р и с т, 1973, № 1, с. 11-12.
• ПЪТЕКИ…(Минко Николов).// Т р о я н с к и г л а с, № 1, 3 ян. 1973.
• ТРОЯНСКИ поменик (1812 – 1879).// Т р о я н. Проучвания за развитието на града. С., 1973, с. 189-223.
Също и в: Т р о я н с к и г л а с, №№ 34, 35, 37, 38, 39, 23 авг. – 27 септ. 1972.

• ГОРАТА.// Н о в п ъ т, № 6, 1 юни 1974.
• ГРАД на потомствени майстори.// Т р о я н с к и г л а с, № 35-37, 4 септ. 1974.
Също и в: Н а р о д н а к у л т., № 52, 21 дек. 1974.
• ЗА зряла, творческа разработка на традицията.// И з к у с т в о, 1974, № 9, с. 2-8.
• МАЙСТОРЪТ от Бели Осъм.// Т р о я н с к и г л а с, № 34, 2 септ. 1974.
• МИСЛИ за Симеон Гатев.// Т р о я н с к и г л а с, № 27, 3 юли 1974.
• С дъх на България.// Т р о я н с к и г л а с, № 41-43, 2-23 окт. 1974.

• НА билото на зрелостта.// Т р о я н с к и г л а с, № 51, 17 дек. 1975.
• СВОБОДНИЯТ факултет за народно изкуство разтвори вратите си.// Т р о я н с к и г л а с, № 45, 5 ноем. 1975.
• ТРОЯНСКИ светлописци.// Б ъ л г а р с к о ф о т о, 1975,№ 4-5, с. 24-31.
• ТРОЯНСКИ светлописци.// Т р о я н с к и г л а с, № 6-10, 5 февр.-5 март 1975.

• БАРУТЕНО семе.// Т р о я н с к и г л а с, № 9, № 10, 25 февр., 3 март 1976.
• В света на майстора. (Керамикът Стоян Йовков).//З а р я н а к о м. (Ловеч), №71, 17 юни 1976.
• ДВА нови документа за въстанието в Ново село.// Т р о я н с к и г л а с, № 19, 5 май 1976.
• ДЕВЕТ дни чиста и свята република.// З а р я н а к о м. (Ловеч), № 57, 13 май 1976.
• КАЛЕНДАР на Старопланинската република.// Т р о я н с к и г л а с, № 21, 19 май 1976.
• НОВ документ за въстанието в Ново село.// Т р о я н с к и г л а с, № 21, 22, 16 май 1976.
• ОСТАНА в големия свят на изкуството.// З а р я н а к о м. (Ловеч),№ 39, 1 апр. 1976.
• ПОДИР светлите им дири.// Т р о я н с к и г л а с, № 2, 7 ян. 1976.
• РАЗГОВОР с душата на България.// З а р я н а к о м. (Ловеч), № 78, 3 юли 1976.
• РАЗГОВОР с душата на България.// Т р о я н с к и г л а с, № 45, 3 юли 1976.
• СТАРИ троянски фирми.// Т р о я н с к и г л а с, № 52, 29 дек. 1976.
• СЪС светлината на възрожденското слънце. 40 години с бакърджийски чук в ръка.// З а р я н а к о м. (Ловеч), № 148, 16 дек. 1976.
• ТАМ, дето е жив коренът.// Т р о я н с к и г л а с, № 45, 3 ноем. 1976.
• „ТРОЯНСКИ майстор 76”.// Т р о я н с к и г л а с, № 12, 17 март 1976.

• ВОДА изпод корена.// Н а р о д н а к у л т., № 20, 13 май 1977.
• ВОДА изпод корена.// Т р о я н с к и г л а с, № 11, 16 март 1977.
• ГРЪНЧАРНИЦА „Роб”.//з а р я н а к о м. (Ловеч), № 24, 26 февр. 1977.
• ТАЙНИТЕ на един прастар свят.// О т е ч е с т в е н г л а с, № 10 142, 22 ноем. 1977.
• ЦВЕТЯТА на Зографа.// Т р о я н с к и г л а с, № 11, 16 март 1977.

• БЛИЗКО до хората и земята.//Т р о я н с к и г л а с, № 7, 15 февр. 1978.
Също и в: Т р у д, № 65, 1 апр. 1978.
• ОЙ Иване, наш Иване…// Т р о я н с к и г л а с, № 1, 4 ян. 1978.
• ОЙ Иване, наш Иване…// Н а р о д н а к у л т., № 46, 17 ноем. 1978.
• ПО дирите на историята. (1300 години Българска държава).// Т р о я н с к и г л а с, № 41-43, 11-25 окт. 1978.
• ПРОВИНЦИАЛНА хроника.// Т р о я н с к и г л а с, № 19-21, 9-23 май 1978.
• РЪЦЕТЕ ми не могат взе.// Н а р о д н а к у л т., № 25, 23 юли 1978.
• ЦВЕТЯТА на Зографа.// П у л с, № 17, 15 авг. 1978.
• ГЛЪТКА жива вода. Мисли за народното изкуство и естетическото възпитание.// Н а р о д н а к у л т., № 45, 9 ноем. 1979.
• Също и в: Т р о я н с к и г л а с, № 45, 9 ноем. 1979.
• ГОРЯНСКИ календар.// Т р о я н с к и г л а с, № 45, 7 ноем. 1979.
• ЗАБРАВЕНА летопис.// Т р о я н с к и г л а с, № 4, 24 ян. 1979,
№ 10, 7 март 1979, № 12, 21 март 1979, № 18, 2 май 1979, № 20, 16 май 1979.
• ПОКЛОН на хляба и народа.// Т р о я н с к и г л а с, № 31, 1 авг. 1979.

• БЕЛИОСЪМСКОТО петле.//Т р о я н с к и г л а с, № 22, 21 май 1980.
• ВМЕСТО реквием.// З а д р у г а, 1980, № 3, с. 31-32.
• ДИАЛОГ с душата на България.// Т р о я н с к и г л а с, № 39, 1 окт. 1980.
• ЗАКЪСНЯЛ спомен за една съпротива.// Т р о я н с к и г л а с, № 44, 5 ноем. 1980.
• ИЗЛОЖБА на керамика Енчо Ганковски в Троян.// П р о м и ш л е н а е с т е т и к а и д е к о р а т и в н о и з к у с т в о, 1980, № 3, с. 38-39.
Също и в: Т р о я н с к и г л а с, № 2, 16 ян. 1980.
• С дълбок корен.// Т р о я н с к и г л а с, № 3, 23 ян. 1980.
• ТРАДИЦИЯ и новаторство в народното творчество.// Н о в и с т о к и, 1980, № 5.

• КОГАТО коренът е жив…// Н а р о д н а к у л т., № 38, 18 септ. 1981.
• ОПТИМИСТИЧЕН балкански диптих.// Т р о я н с к и г л а с, № 44, 11 ноем 1981.
• С чистота и вдъхновение.// Т р о я н с к и г л а с, № 17, 29 апр. 1981.
• СОЦИАЛНИ и патриотични мотиви в иконостаса – с. Гумощник (Ловешки окръг).// Т р о я н с к и г л а с, № 50, 16 дек. 1981.
• УРОК по естетика, труд и патриотизъм.// Т р о я н с к и г л а с, № 40, 7 окт. 1981.
• ЩРИХИ към портрета на живописеца Иван Пеевски.// Т р о я н с к и г л а с, № 22, 3 юни 1981.

• КЕРАМИКЪТ Цочо Ковачев.//Б ъ л г а р и я, № 7-8, 1982.
• ОТКРИТ урок по история.// Т р о я н с к и г л а с, № 7, 17 февр. 1982.
• ПОЛЪХ от българската гора.// Г о р с к о с т о п а н с т в о, 1982, № 1, с. 53-55.
• ТРОЯНСКАТА чаршия – живата лаборатория на Ив. Хаджийски.// Т р о я н с к и г л а с, № 41, 13 окт. 1982.
• УРОЦИТЕ на Баю Добрев.// Т р о я н с к и г л а с, № 22, 2 юни 1982.

• В сезона на зрелостта.// М и з и я, № 1, 1983.
• КАТО устои на мост.// Р а б. д е л о, № 35, 4 февр. 1983.
• ПОЛЪХ от билото…// З а р я н а к о м. (Ловеч), № 70, 11 юни 1983.
• СВЯТ на непреходна красота – Орешак 83.// Н а р о д н а к у л т., № 40, 7 окт. 1983.
• УРОЦИТЕ на Баю Добрев.// Н а р о д н а к у л т., № 34, 26 авг. 1983.

• ДА живее революцията”.// З а р я н а к о м. (Ловеч), № 131, 6 ноем. 1984.
• ПРИМЕРЪТ на „нестандартните”.// Н а р о д н а к у л т у р а, № 15, 13 апр. 1984.
• РЯЗЪЛ Леонтий Рус.// З а р я н а к о м. (Ловеч), № 31, 13 март 1984.
• ШАРКИ, нахранени с душа.//З а р я н а к о м. (Ловеч), №122, 16 окт. 1984.

• ЗА душевността и символите на старите майстори.// З а р я н а к о м. (Ловеч), № 130, 29 окт. 1985.
• ЩРИХИ от старата чаршия.// З а р я н а к о м. (Ловеч), № 10, 22 ян. 1985.

• БАРАБАНЧИК на революцията. (Пътепис).// З а р я н а к о м. (Ловеч), № 86, 22 юни 1986.
• ЖИВИТЕ въглени на детството.// З а р я н а к о м. (Ловеч), № 4, 11 ян. 1986.
• ПРЕЗ моста на традицията.// З а р я н а к о м. (Ловеч), № 104, 2 септ. 1986.
• С порива на Априлска България.// З а р я н а к о м. (Ловеч), № 76, 28 юни 1986.

• БАЙРАК не само за България.//З а р я н а к о м. (Ловеч), № 86, 23 юли 1987.
• ЕСНАФСКИ печати от Троян.// Т р о я н с к и г л а с, № 47, 25 ноем. 1987.
• НЕИЗВЕСТНИ данни от касовата книга на Троянския комитет.// Т р о я н с к и г л а с, № 2, 14 ян. 1987.
• ОТ извора се пие на колене.// Т р о я н с к и г л а с, № 38, 28 септ. 1987.
• ОТКРИТИЯТ урок на старите майстори.// З а р я н а к о м. (Ловеч), № 100, 25 авг. 1987.
• ПЕСЕНТА на грънчарските колела.// Т р а д и ц и я и с ъ в ре м е н н о с т, С., 1987, с. 67-71.
• ПО верен път.// Т р о я н с к и г л а с, № 22, 4 ноем. 1987.
• ПРЕЗ академията на народното изкуство.// П е д а г о г и ч е с к и б ю л е т и н, 2, Троян, 1987, с. 46-53.
С ъ щ о: З а р я н а к о м. (Ловеч), № 60, 23 май 1987.
• ПРЕЗ академията на народното изкуство.// Т р о я н с к и г л а с, № 20, 23 май 1987.
• ПЪТЕПИСНИ скици. (Пътепис).// З а р я н а к о м. (Ловеч), № 85, 21 юни 1987.
• РЕЗБЕНИ приказки из битието на България.// З а р я н а к о м. (Ловеч), № 139, 27 ноем. 1987.
• РЪЦЕТЕ ми не могат взе.//Н а р о д н а к у л т у р а, № 25, 23 юли 1987.
• СТАРОПЛАНИНСКАТА къща.// Н а ш д о м, 1987, 2, с. 16-17.
• СТОМНАТА прилича на майстора си.// З а р я н а к о м. (Ловеч), № 150, 24 дек. 1987.
• УРОЦИТЕ на майстора-грънчар.// Т р а д и ц и я и с ъ в р е м е н н о с т, 1987, с. 53-57.
• ЦВЕТЯТА на зографа.//П у л с, № 17, 15 авг. 1987.

• БАЛКАНДЖИЙСКИ миниатюри.// Н а р о д е н г л а с (Ловеч), № 100, 26 май 1988.
• ИЗ буквара по народна естетика.// Н а р о д е н г л а с (Ловеч), № 115, 16 юни 1988.
• МАЙСТОР и дърво без корен не могат.// Н а р о д е н г л а с (Ловеч), № 119, 22 юни 1988.
• НЕИЗВЕСТНИ данни от касовата книга на Троянския комитет.// К у л т у р н о – и с т о р и ч е с к о т о н а с л е д с т в о н а Т р о я н с к и я к р а й, 1, С., ОФ, 1988, с. 91-99.
• ОТ двуглавия орел и лъва до черешовите топчета.// Н а р о д е н г л а с (Ловеч), № 79, 23 апр. 1988.
• ОТВЪД глътката чист въздух… )Рецензия).// Н а р о д е н г л а с (Ловеч), № 161, 19 авг. 1988.
• ПОВЕЙ от нашенската гора.// Н а р о д е н г л а с (Ловеч), № 165, 25 авг. 1988.
• С дълбок корен и свое лица.// Н а р о д е н г л а с (Ловеч), № 106, 3 юни 1988.

• НОВИ поуки от стари законници.// Н а р о д е н г л а с (Ловеч), № 73, 14 апр. 1989.
• ПРИ „малките” големи хора…// Т р о я н с к и г л а с, № 20, 17 май 1989.
• РАЗГОВОР за старите фирми.// Н а р о д е н г л а с (Ловеч), № 35, 18 февр. 1989.
• С бележник из Македония.// Т р о я н с к и г л а с, № 30, 26 юли 1989.

• НЕМИЛИ-НЕДРАГИ.// Т р о я н с к и г л а с, № 11, 14 март 1990.
• „РЕЗАЛЪ мон Леонтий русъ в монастире троянском”.// Т р о я н с к и г л а с, № 7, 14 февр. 1990.
• СПОМЕНИТЕ на Бочо Ковашки.// К у л т у р н о – и с т о р и ч е с к о т о н а с л е д с т в о н а Т р о я н с к и я к р а й, 2, С., 1990, с. 51-73.
• УКРАСАТА на българската керамика през Възраждането.// Б ъ л г. е т н о г р а ф и я, 1990, 2, с. 50-59.

• КОГАТО дойде зрелостта…// Т р о я н с к и г л а с, № 21, 29 май 1991.
• ПО-ЗНАЧИМИ керамични центрове през Възраждането.// К у л т у р н о – и с т о р и ч е с к о т о н а с л е д с т в о н а Т р о я н с к и я к р а й, 4, С., 1991, с. 25-42.
• СИМВОЛИ в българската възрожденска керамика.// Л о в е ш к и к р а й, Кн. 1, 1991, с. 49-53.

• СТАРАТА скопска чаршия.// Б ъ л г а р и, 1992, 2, с. 53.

• ОТ синьото ширине на Охрид до глушинето на Банковските колиби.// Т р о я н с к и г л а с, № 33, 18 авг. 1993.
Продължава в № 34, 25 авг. 1993 и № 35, 1 септ. 1993.

• ЗА украсата на българската керамика.// И з к у с т в о A r t, 1995, 25, с. 29 – 32.

• ЗИМНИ вази.// Т р о я н с к и г л а с, № 46, 30 ноем. 2005.

Написано от Ганко Цанов

Какво е за нас Троян?…

Може би скритата сълза в очите на мама, огледала орисията на един лъжовен свят.
Може би насеченото от грижи чело на татко, нагърбил се да свърже двата края…
Може би оная незабравима стряха, стаила суровата летопис на цял балканджийски род…
Може би вечността на един неотразим Балкан, закърмил ни с легенди за хайдути и народни мъстители…
Може би зелената гора, която слиза свойски, с буките и горуните си, в дворовете… Гора-кърмилница, родила къщите и занаятите, свободата и мъдростта, и онова неподправено чувство за хубаво…
Може би дебелият кожух на една северняшка зима, метнат на плещите на Турлата…
Или напролет, розовия облак на разцъфтелите дървета, полазил Буковец…
Или щедрата четка на една есен, напъстрила Черяшовдялските кории и Капинчо…

Какво е за нас Троян?…

Може би едно училище, накичено с венци от картоп и бяло цвете в Деня на Солунските братя…
Или пък светлия спомен за един пъстър, многолюден панаир, за който се връщат хора чак от Америка…
Или пък празника на „бързоконците”, прокънтял от копитата на луди коне и подвикванията на луди глави…
Може би това е въгленчето на първата любов, опарило сърцето ни в най-чистите години…
Или едно девойче, което на ранина мете калдъръмения двор и пее:

…Подигнала сей сичка Русия,
сичка Русия и България,
бой да се бият, кръв да пролеят,
кръв да пролеят за свободата…

Троян е родната ни люлка… Люшната в долината на Осъма, долу под Амбарица, в която грижата и радостта, упованието и надеждата са ни откърмили да градим и пазим България…

За балкана, балканджиите и троян

„Горите обгръщат нашия град, селата и колибите. По-точно те ги заливат от всички страни и къщите белеят като острови. Зеленото море е плиснало по гърба на планината, по бърда и рътлини. Вълните му слизат чак до дворовете. Това съжителство с буките и горуните е родило не само къщите и занаятите. Родило е свободата, мъдростта и онова неподправено чувство за хубаво. Изваяло е хората, направило ги неделима част от тази вечност. Като камъните, птиците и дърветата…
Благословена да си, горо, майко кърмилнице,
Ти си всичко за балканджията. И небе и земя. Въздух и храна. Темелни греди за къщата му. Таванки за потона. Дъски за хамбара и раклата. Одър за любовта, която ражда челяд. Водник и камина. Копанка и лъжица. Корито за прането. Нощви за хляба. Чутура за боба и житото. Павур за калеската. Бъклица за сватбите. Паралия за трапезата. Хурката и станът. Къргът и кринчето…”

Ганко Цанов
из „Балканджийска летопис”
С., ОФ, 1974, с.7.

„Когато се качих на Турлата, слънцето се бе вдигнало вече. Грееше зелените още Черяшовдялски поляни. Загърнат в прозрачна омара, градът се разстилаше край Осъма. Прескачаше ту на единия, ту на другия бряг. Къде ли не бяха плъпнали новите къщи! Катериха се по Канъчка, обсаждаха гората, юрваха се към Конана, поели бяха по трапчанския път. Та градът беше вече навсякъде! И отсам, и отвъд Осъма. По хълмовете и в долината. Напираше наедрял, млад, хубав! Като жив!… Кой го знай де ще стигне след години! Само в старите географии остана: „разположен на левия бряг на Осъма”…

Ганко Цанов
из „Балканджийска летопис”
С., ОФ, 1974, с. 124.

„На югоизток остава веригата на Балкана, изсечена в мраза на декемврийското утро…
Над Марагидик, зад потъмнелите зъбери, наднича зачервеното око на слънцето и първият сняг на зимата заискря весело.
От Марагидик, през Юмрука, та чак до Кръстците – цялата ненагледна верига на Средния Балкан, се издига над гори и рътлини, наметнала зимно рухо…
Тишина, която отваря душата ти и извиква песен.
Ослушаш ли се, ще доловиш звъна на премръзналите оголени гори, падащите шишарки от боровите китки долу из долината.
…
Тишина и безлюдие. Не и самотия.
Човекът е осезаем…
Виждам го по безредно разхвърляните калпаци на купите сено. По пътеките, водещи от тях до глъхналите ниско овчарски колиби. По тънките руняви нишки на дима из потъналите в долищата махали. По наредените като войници стълбове на високото напрежение. Мирни войници на новото време…
Човекът е навсякъде…”

Ганко Цанов
из „Вода изпод корена”
С., ОФ, 1980, с. 244.

„Времето за троянеца значи труд. Е, нека не ни смущава това, че не винаги резултатът е най-важен. Важното е едно: „Да се не подгъва крак и да не се скръстват ръце”. Всичко друго е „празна работа”, „губи-време”… С труда като с аршин троянецът мери всичко – и живот, и морал, сполука-несполука… Този вездесъщ труд е сложил тежкия си печат на ръцете и на гръбнака му, на лицето му. Завъртял е свредела си тъй дълбоко, че е опрял до душата му. Оцветил е простата му реч, направил я е по-ударна, определил е логиката й, очертал е плитчините и дълбочините на мирогледа му. Каже ли за някого еснафът „работен човек” – той е казал всичко за него.”

Ганко Цанов
из „Вода изпод корена”,
С., ОФ, 1980, с. 38.

За художниците на Троян

ИВАН ПЕЕВСКИ

„…Той е безспорният певец на Балкана, на природата в Троянския край. Неговото око може да открие неподозирана красота в тъмните яки стебла на горуните, подхванали свой диалог на плиснатия с охра скат; или пък в белите “преспи” на старопланинските махали, потънали в пролетно зеленило…
От планината на Пеевски лъха нещо йовковско.”

Ганко Цанов
из „В сезона на зрелостта”
алманах „Мизия”, 1, 1983.

ПЕНЧО БАЛКАНСКИ

„Той заведе българското слънце, тракийския чернозем и балканджиите си в сърцето на Европа. Във Виена и Париж. И нито един път не обърка крачката си, не измени на своя край…
…Навсякъде той е с България, понесъл в душата си онова “най-хубаво село на света”. С баирите и “мерата”, с нивите, лиснати със сочно зеленило напролет и мека охра наесен; с дъбравите, където горуните разговарят един с друг; с ковачниците и сумрачните грънчарници, из които изгрява слънцето…”

Ганко Цанов
из „Близко до хората и земята.
Вечното в изкуството на Пенчо Балкански”
в. ”Труд”, № 65; 1 апр. 1978.

За историята и хората в нея

„На манастирските ковачи ще дотегне да коват подкови на сивото му конче… Ще им дотегне, защото районът на балканските градове, села и колиби ще се окаже тесен за апостола Макарий. Заедно със своя събрат – игумена на Дряновския манастир (друга колоритна личност) – те ще пошетат здраво по бунтовните друмища. Каква спойка е събрала умовете и кончетата на двамата игумени – не зная. Ние ще ги видим неразделни не един път в Ново село, Кръвеник, Батошево, ще ги зърнем нейде към Дряново, ще ги застигнем по чаршиите на Габрово и Севлиево, а по-късно те прехвърлят и Балкана, навалят към Сопот и Карлово. Ще чуем равния тропот на кончетата им по калдъръма на Филибе. Гонени от една мисъл, терзани от едно деяние: „да възбуждат востаници”, да ги придумват да си пригласят „фишеклъци”, цървули и револвери, сухари и барут. Да ги подготвят не за райските селения на „онзи свят”, а да мрат за свободата и отечеството си…”

Ганко Цанов
из „Вода изпод корена”,
С., ОФ, 1980, с.155.

За троянската керамика

„Декоративната система на троянските майстори търпи свое характерно развитие. В него ясно можем да различим два специфично очертани периода – възрожденски (ХVІІІ – ХІХ в.) и следосвобожденски. За възрожденския период определяща е гладката, графична ангобна украса, положена с рогче върху засъхнал цветен ангобен полив. Затова някои я наричат и „суха шарка”. През следосвобожденския период доминира широко известната троянска шарка, изпълнена с рогче (гумена тулумбичка) и сламка върху мокър полив („мокра шарка”). Ефектните многоцветни мотиви са получени от механичния разлив и от преливането на ангобите. Има мотиви, които напомнят развети знамена („шарка на байрак”), зооморфни и природни образи: „житен клас”, „пауново око”, „пеперудени крила”, „пиявици”, „паяци”, „на паежини”.

Ганко Цанов
из „Керамиката през Възраждането”,
С., „Проф. Марин Дринов”, 2000, с. 36.

За занаятите и майсторите

„Няма сребро нашата планина! Няма и злато…
Но златни са неизбродните й гори и тлъсти паши. Златни са хората в тях! Ръцете им – кремък, сърцето – огън…
В сянката на планината живеят грънчарите, дето шарят с рог по стомни и паници, тъкачите на вълнени и памучни платове, кожухарите, леярите, овощарите, майсторите на пирографираните кутии и бъклици…
По-скъпи от злато и сребро са техните ръце!”

Ганко Цанов
из „Балканджийска летопис”
С., ОФ, 1974, с. 126.

СТОЯН ЙОВКОВ

„Подобно на библейския мит, той сътвори от топка глина свой свят. Неповторимият Стоянйовковски свят, окъпан в земните багри на една българска палитра, освежен от тревните петна на “тувала”, стаил силата и неподправения си примитив, огрян от кроткото слънце на стародавното “жълтурче”…

Ще ми се да го запитам: “Бай Стояне, какви са измеренията на един човешки живот?”

…Мълчи майсторът и върти грънчарското си колело, като малка глинена планета, по която със земни шарила е изписан целият му живот. Върти го и сякаш очаква то да му даде отговор във високосния ден на голямото признание…”

Ганко Цанов
из „На билото на зрелостта”,
в. „Троянски глас”, № 51, 17 дек. 1975.

ЦОЧО КОВАЧЕВ

„…В средата на седмото му десетилетие талантът на белиосъмския грънчар разцъфтя. Най-хубавите си стомни и черкии той изписва в тая възраст. Изписва ги с багри, взети от прегорелите треви на Тодорова могила, от заветния хълбок на Райков трап, от шумата на леските и дъбаците по овразите и долищата. И оживяха тия багри с пригласената, кротка светлина на балканджийска есен: хем топли, хем меки…

Залени от глечта на “жълтурчето”, погалени от златистото дихание на команския камък, раздвижени от тревните петна на “тувала”.

Кое всъщност е типичното за творчеството на този неспокоен народен майстор? На първо място верността му към вехтозаветното триединство на старите майстори: материал, функция, украса. И още нещо – онази богата и топла земна палитра, която носи и слънцето, и ведрината на родния му край.

Ганко Цанов
из „Като устои на мост”,
в. „Работническо дело”, № 35, 1983.

„Още през ранните години на Възраждането, закътан в шумните пазви на Балкана, Троян си спечелва славата на будно занаятчийско средище. Възникнал след падането ни под османско иго, той има съдбата на подбалканските градчета – стопански, просветни и революционни огнища.
Въпросът за произхода и развитието на художествените занаяти в Троян и Троянския край има своите корени в историята на града, в старото местно население, в Траяновия военен път, в заселниците, дошли от западните краища на страната след разгромени въстания.

Суров и непригоден за земеделие, балканският край имал неизбродни букови гори, тлъсти пасища и… глина. Будни и пословично упорити, първите заселници протегнали ръка към брадвата, чука и иглата…
Родила се чаршията…”

Ганко Цанов
из „Вода изпод корена”
С., ОФ, 1980, с. 29.