Лалю Маринов – ЛАМАР

Живот в дати

1898 г.

Роден на 1 януари в с. Калейца, община Троян.
1915 г.

Публикува първото си стихотворение в сп. „Млад турист”.
1916 г.

Завършва Търговската гимназия в Свищов.
1917 г.

Печата първите си стихотворения „Родина” и „Пролет” в сп. „Всеобщ преглед”.
1918 г.

Завършва Школата за запасни офицери, участва в Първата световна война.
1919 г.

След войната е чиновник в Земеделската банка – Троян. Участва в списването на сп. „Облак”, издание на Театрално-просветната група – Троян.
1922 г.

Издава първата си стихосбирка „Арена” под псевдонима Ламар.
1923 г.

Уволнен за анархистичните си убеждения. Установява се в София, където се сближава с Гео Милев и Христо Ясенов.
1924 г.

Сътрудничи на Гео Милев в сп. „Пламък”, където печата циклите „Към Европа” и „Разпятие”.
1925 г.

Заедно с Тончо Цоневски основава печатница „Ново изкуство”, която ръководи до 1947 г.
1927 г.

Издава „Железни икони” (стихотворения).
1928 г.

Издава „Мирни размирни години” (поема).
1929-1932 г.

Редактира и издава сп. „Новис” за литература, театър, просвещение, преводи.
1944-1945 г.

Участва във Втората световна война като командир на културна бригада.
1946 г.

Председател на печатарския съюз.
1950,1952 г.

Получава Димитровска награда за литература.
1951 г.

Издава „Утро над Родината” (стихотворения).
1953-1964 г.

Член на Управителния съвет на Съюза на българските писатели. Секретар на съюза 1956 – 1958 г.
1959 г.

Издава „Мъдростта на годините”.
1962-1974 г.

Зам. главен редактор на сп. „Български воин”. Членува в редакционната колегия на в. „Турист”. Основател и член на в. „Ехо”.
1968 г.

Удостоен със звание „Герой на социалистическия труд”.
1970 г.

Получава званието „Народен деятел на културата”.
1974 г.

Умира на 21 февруари в София.

За него

„Аз сам ще Ви уча на нова естетика” – бе заявил той през 1922 година. Днес трудно можем да кажем кого и на какво е научил. Останал без последователи и без епигони – навярно, защото бе прекалено своеобразен, за да бъде следван. Ала неговите предизвикателства не принадлежат само на историята: и днес има какво да научим от Ламар – тъй като и днес между висшите и нисшите пластове на езика лежат табута, предразсъдъци и ограничения – а тях никой не е прекрачвал тъй безкомпромисно и дръзко, както го правеше той.

Поезията му е жив мост между авангарда от 20-те години и новаторските търсения на поколението от 40-те – тъкмо той бе първомайсторът на българската поетическа гротеска… В съзнанието на Ламар се сблъскваха две психологически реалности: неопорочената душевност на запазилия все още своето първично светоусещане български селянин и бруталният, свърхнапрегнат свят на модерната цивилизация, нервният ритъм на новото време с всички негови примамливи и зловещи аспекти.

Той намери сили да понесе този конфликт, да го преосмисли и преодолее, като го превъплъти в стиховете си, като го синтезира в една панестетична и виталистична поетика, чийто център бе човекът на новото време. Не научи никого на нова естетика. Ала чрез поезията – може би без самият той да осъзнае това до край стана един от ярките й изразители.”

Едвин Сугарев
“Аз сам ще ви уча на нова естетика”, 1989 г.

От него

Самостоятелно издадени проиведения

Арена. Стихотворения, 1922.
Железни икони. Стихотворения, 1927.
Мирни размирни години. Поема, 1928.
Запад-Изток.Поема, 1944.
Горан Горинов. Войнишка поема, 1946, 1953.
Бойни песни, 1949.
Със ски по планините. Пътепис, 1950.
Утро над родината. Стихотворения, 1951.
Строителни години. Стихотворения, 1952.
Гора вековна. Стихотворения, 1954.
Град се гради. Поема, 1954.
Избрани произведения (1920 – 1954), 1954.
Зора зазорила. Поеми и сонети, 1956.
Скиорчето Раю, 1956.
Избрани произведения, 1957.
По планини и равнини, 1958.
Преславни походи. Избрани военни стихове, 1958.
Мъдростта на годините, 1959.
Васил Левски. Лирична животопис, 1960.
Големият майстор. Разкази и приказки, 1960.
Еди как. Приказки и разкази, 1961.
Зуници над България. Лирика, 1962.
Светло и Среднощ. Роман, 1962.
Дъб под небето. Стихотворения, 1963.
Дъбово усое. Импресии, 1965, 1973.
От изгрев до залез. Роман, 1966.
Стихотворения. Поеми, 1966, 1967, 1968, 1969, 1970.
Избрани стихотворения. В 2 тома, 1967 – 1968.
Моите птици. Разкази и описания, 1967.
Избрано, 1968.
Претворения. Стихове, 1968.
Размразената лавина. Есета, мисли и спомени, 1970.
Сказания, Стихове, 1970.
Щъркели. Разказ за деца, 1970.
Брегове на мисълта. Стихове, 1971.
Избрани творби, 1971, 1972, 1973.

Написано от ЛАМАР

„Все си мисля за живота и за човека, омотан в надежди, копнежи, изпитания и страдания, и съзирам, че като тленност човекът е смъртен и мимолетен по коловозите на мъките и радостите… Остава вечното, което човек е мечтал, а от самия него не остава нищо. За нас поетите казват, че ще остане поне това, което сме написали, но и то е смъртно, щом не сме доловили вечното. Вечен остава само народът. Той продължава живота със своята цялостна дарба. Ние само запълваме неговия възход и то ако сме успели да го направим.”

„Когато народът създава своята песен, той не знае, че прави изкуство. Той пее за своята съдба – лична, обществена лична.”

„Като човек аз съм се взирал в действителността, сред която върви човекът. Човекът и действителността са оная опора за поета, от която той кърти мислите, чувствата и ги претворява в слова… А в словото има толкова много съзвучия, колкото са и в петолинието. Само че с тази разлика – в словото говори и мъдростта. Искам да кажа, че поезия без мъдрост е само словесна акварелност.”

„Природата е люлка на човека във веки веков! Човекът е втъкан в природните и родни красоти. В мечти унесен, той се взира в планините и горите. По реките дири златен пясък и се вслушва в крясъка на птиците. И се вглежда в блясъка на слънцето.

Българинът се е приютил в земя красива и обилна. Песните му са чудесни извори на подвизи и вдъхновение.”

„Кой ме научи да пиша?
Научи ме училището, застанало над реката, със четири стаи. Ана Топалова с тебеширени черти означаваше кое е подлог…
Научи ме баба Ивана със своите тъжни песни и с билките си.
…В Ловеч намерих “Подир сенките на облаците”. Най напред ме учуди заглавието. И аз съм виждал облаците в сенките им, но това така е речено, че удивлява!
Не че дотогава не бях чел стихотворения, но тук има нещо, което е по-далечно. И до днес си мисля, че може би тази книга ме вдъхнови…
Декламирах на троянската сцена-кръчма “Верхарн” и играх Ляпкин-Тряпкин в „Ревизор”. Издавахме там списание “Облак”, но после дойдох в София и се запознах с Гео Милев… От тогава за мен настъпи под влияние на Гео нова мисловност и за поезията, и за живописта, и за музиката.
…И накрая ме научи да пиша народът, със своите мисли, с говора си, с думите си, които за мен имат основна тежест, като стълб на българския език.”